Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

вторник, 23 ноември 2010 г.

Обичта, без която не можем...


В живота на почти всеки е имало момент, в който е трябвало да избере друг пред себе си... "Трябвало" - мразя тази дума... Оправдано ли е да изберем щастието на някой друг пред нашето собствено? Обичта ли ни кара да загърбим себе си?
Всеки ден се събуждаш в малкия си рай и си мислиш, че си щастлив, защото си отворил очи, защото можеш да чуеш гласа в телефона "Как си?", защото усещаш нечия любов, защото знаеш, че съществуването ти върти нечия вселена... Всеки ден даваш и получаваш, не търсиш сметка - къде повече, къде по - малко... А това прави ли те истински щастлив? Виждаш ли искрата в собствените си очи? Получаваш ли това, от което се нуждаеш, за да полетиш? Изобщо искаш ли да летиш или от толкова вървене крилата ти са закърнели, без дори да си усетил? Използваш ли моментите, в които оставаш насаме със себе си да помечтаеш? Имаш ли сили да мечтаеш, или мечтите са останали в детството - забутани в някое ъгълче на душата ти?
И с риск да стана досадна отново да попитам - щастлив ли си? Човек се замисля само тогава, когато види искрата на щастието, когато усети себе си в безтегловност, дори за миг... Тогава идилията всякаш спира, монотонието на ежедневието те смазва и забиваш в собствените си мисли... Утопията, в която си живял с години рухва... Виждаш, че животът си е минал покрай теб и дори самият ти не разпознаваш вече себе си... Обезличил си се! Няма излишни усмивки, няма топлина, няма го и любопитството ти към живота и към света...няма те и теб...
Имаш ли избор? Можеш ли да промениш неща? А искаш ли? Отговорите: Избор винаги имаш би казал оптимистът - винаги мога да променя нещата все пак това е моя живот. Искаш ли обаче е много сложен въпрос... Когато премисляш нещата и противопоставиш добре познатото старо и прекрасното, но несигурно ново... идва агонията на нереалния избор -искам, но се страхувам от и за мен, от и за теб, от и за него... Лично аз бих се страхувала за добре познатото старо - как би се почувствало, ако разбия неговия красив замък, пълен с много любов към мен... Но желанието за новото и несигурното бавно ме убива - да мен ме убива... Вече не ме е страх, че новото би ме наранило, ще го преживея... Страх ме е аз да не нараня някого, чувството за вина ме разяжда дори, когато просто си мисля... Не спирам да мисля...
Интересно ми е колко често срещаме някой, който кара "сърцето ни да се усмихва", колко често един поглед може да те накара да мечтаеш, едно докосване може да те накара да трепериш... Има ли някой, чието присъствие може да те направи най - силен и най - слаб едновременно, има ли човек, с който да споделиш тишината... Може би този човек се среща веднъж в живота и това е голямата любов... Дали тази любов е споделена е друг въпрос. Важното е да си я срещнал, да си се докоснал до нея, да си вкусил от щастието и опиянението и, да си се почувствал човек, дори за миг... Тя дава сили да продължиш нататък в собственото си безвремие... Шекспир казва, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват". Аз бих се съгласила с него!
Хората никога не говорят за нея - за изгубената голяма любов - тя е еднакво болезнена за всички, същевременно толкова красива... Хубавото е, че си е само наша, живее вътре в сърцата ни и никой не може да ни я вземе... Нека не сме страхливци - НЕКА СИ ПОЗВОЛИМ ДА ОБИЧАМЕ! Това е обичта, без която не можем...

Няма коментари:

Публикуване на коментар