Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

четвъртък, 28 юни 2012 г.

"Щедрото дърво"


"Ако не можеш да се намериш на страницата в първите години на живота си,
                                         ще продължиш да се търсиш на какви ли не неподходящи места."




   "Липсват ти първите седем години!" - обикновено хората имат предвид, че нещо с възпитанието ти не е наред. Но всъщност голяма част от проблемите на човека се коренят в детството му, а останалата част - в неуспешните опити да го преодолеят. Детството е моментът, е който детето трябва да получи обич и разбиране или по - точно да не допускаме то да се чувства лишено от тях, всякаш не ги заслужава. Макар и в забързания ни съвременен живот, трябва да намираме време за игри и забавления с децата си, да се интересуваме от проблемите им и да ги напътстваме. Защото по един или друг начин времето минава и  те все някога порастват, но ние сме отговорни за това, което сме създали. 
   "… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!” Дж. Стайнбек, "На изток от Рая"... 
   Но всъщност каквото и да правиш - добро или лошо, вината никога не изчезва, защото никога не си достатъчно добър... за себе си... Няма и да се почувстваш обичан, защото сам себе си не обичаш, дори не допускаш, че заслужаваш да си обичан... Не създавайте нещастници, обичайте децата си, покажете им, че са важни и никога, никога не ги карайте всеки ден да доказват, че са добри и могат, не превръщайте животът им в безкрайни състезания... Садистично е да принуждаваш дете да се бори за обичта и вниманието ти!
   Поставих това заглавие на публикацията, тъй като днес прочетох за "ен-ти" път едно детско разказче "Щедрото дърво" на Шел Силверстайн, което винаги ме просълзява и ме кара да се замислям - всеки път под различен ъгъл... Прочетете го и вие, защото детската книга ни помага да проумеем сами себе си и ни показва, че на един въпрос, съществуват няколко верни отговора...
ЩЕДРОТО ДЪРВО                                                  

Имало някога едно дърво… и то обичало едно малко момче. Всеки ден момчето идвало при дървото, събирало листата му, правило от него корона и играело в горската обител. То се качвало на дървото, разклащало клоните му и ядяло ябълки. А когато се уморявало, заспивало под сянката на дървото. Момчето обичало дървото много силно.
И дървото било щастливо.
Но дошло време, момчето порастнало и дървото често оставало само. От време на време момчето идвало при дървото и дървото казвало както преди: "Хайде, момченце, качи се по ствола ми, полюлей се на клоните ми, похапни ябълки, поиграй под сянката ми и ще бъдеш щастливо.” Момчето слизало от дървото, събирало ябълките и ги взимало със себе си.
И дървото било щастливо.
Но момчето повече не дошло … и на дървото му станало тъжно. И ето веднъж момчето се върнало. Дървото се заклатило от радост и казало: “Хайде момченце, качи се по моя ствол, разклати клоните ми и бъди щастлив”.
- Малко съм зает, за да се катеря по теб – казало момчето – Трябва ми дом, за да се сгрея – затова ми е нужен дом. Ти можеш ли да ми дадеш дом?

- Аз нямам дом – казало дървото – Гората е моя дом, но ти можеш да отрежеш моите клони и да си построиш къща. Тогава ще бъдеш щастлив.

И момчето отрязало клоните и ги отнесло, за да си построи къща. 

И дървото било щастливо. 

Но момчето не се връщало задълго. А когато се връщало, дървото било толкова щастливо, че почти не можело да говори.

 - Ела, момченце! – прошепнало то – ела и си поиграй.

- Аз съм малко стар и тъжен, за да играя – казало момчето – Имам нужда от лодка, за да отплувам оттук. Можеш ли да ми дадеш лодка?

- Отсечи моят ствол и направи лодка, за да отплуваш и ще бъдеш щастлив…

И дървото било щастливо… но не съвсем.

След дълго време момчето пак се върнало.

- Прости, момченце – казало дървото – но повече нищо не мога да ти дам. Нямам повече ябълки.

- Моите зъби не стават за ябълки. – казало момчето.

- Нямам вече клони - казало дървото – ти не можеш да се качваш по тях.


 - Аз съм остарял, за да се качвам на клоните ти. – казало момчето.


-  Нямам вече ствол, - казало дървото – и ти можеш да се плъзгаш по него.

Малко съм изморен, за да се плъзгам. – казало момчето.


- Прости ми, - въздъхнало дървото – исках да ти дам нещо, но от мен нищо не е останало. Аз съм просто стар пън.


-  Сега не ми е нужно много – казало момчето – трябва ми само едно тихо място, за да седна и отдъхна. Много съм изморен.

- Добре – казало дървото, протягайки се над земята, колкото му било възможно. – Добре, старият пън става за това, за да седнеш на него и да отдъхнеш. Ела, момченце, седни. Седни и отдъхни.

Момчето така и направило.

И дървото било щастливо.


Шел Силверстайн

       Потребността да даваш... Когато знаеш, че всички искат само да вземат... И въпреки това "дървото било щастливо"...
   Ако някога осъзнаете, че сте в някаква си напреднала възраст и нямате нищо, въпреки, че винаги сте създавали, печелили, помагали и раздавали... Но всъщност не сте ценили нито труда си, нито натрупаните блага от него, не сте оставили нищо за себе си и всъщност не притежавате нищо свое и не разполагате с нищо наистина... Спомнете си, че имате себе си с цялата си пъстра душевност, усмихнете се, защото потребността ни от вещи и безкрайните ни нужди са само една хиперболизирана реалност на съвременния ГМО - свят!  

сряда, 6 юни 2012 г.

...И нека никога фалшиви думи да не обиждат любовта



                                              Има хора, които носят дъгата в душата си, има и
 такива, които я разсейват безвъзвратно, когато се докоснат до нея...



   Не ми припомняй! Недей... Среднощната буря уби спомена за дъгата и тя никога повече няма да опъне пъстрата си пътека към душата ми... Но отново е ден и се налага да го изживеем... Хубав, лош, безразличен... Човекът е роден в бури, животът му минава осеян с тях и смъртта му е буря, макар и за малцина, успели да се докоснат до малката му вселена. Колко е жалко да си човек... ГМО светът не е за нас...
   Понякога си мечтая да съм пътник, който минава отвсякъде и не остава никъде... Не пуска корени, не влага чувства, не инвестира нищо лично... Защо безразличието ми е толкова чуждо???
   Светът на мечтите се превърна в реалност - кратка, щастлива, болезнена, сива... Мигът на удоволствието изтри блясъка на мечтата, любовта почерня изцяло, създателят се превърна в разрушител, мълчанието проговори с най - силния си крясък... Всички чакаха безразличието да влеза в стаята... и все още го чакат... Понякога лъжите трупани с години, за миг оживяват в силуета на истината, кръвта на вярващия циркулира ускорително по всички точки на шибаното му тяло и той се предава... Колко е жалко да усещаш вкуса на края, преди да те е разлюляло удоволствието и все пак да се сгърчиш усмихнато в кулминационната му точка... Защо мечтите никога не си тангират с реалностите? Защо мечтателят си остава такъв завинаги и все чака някой да размазва торти в лицето му, за да му припомни, че е просто поредената цигара, изпушена, размазана в пепелника и забравена?
    Защо и тя трябваше да почернее? Защо ми откраднаха мечтата? Защо надеждата на оптимизма се изпарява, точно когато си сам и имаш най - голяма нужда от нея? Защо когато някой те смаже все се намира друг да те довърши? Може би защото да си човек е даденост, но определено не е призвание! 
   Наистина е тъжно да осъзнаеш, че сбъдването на едно съкровено желание, може да се превърне във филм на ужасите... Но по - тъжно е, когато разбереш, че си по - лош и от самия сценарист...
   Умряла до доказване на противното... Айде бягай да се снимаш!