Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

сряда, 26 октомври 2011 г.

Рано ли е за Коледа?

   Когато слънцето забрави за мен, когато мъглата и влагата станат ежедневие... очаквате да кажа, че се депресирам нали?! Но, нее исках да ви кажа, че си мисля, че е време за Коледа! Когато споделя тези си мисли с приятелите си обикновено срещам изумените им погледи, но учудването и леката насмешка вече не ме карат да си мисля, че нещо не ми е наред... Аз чакам Коледа с нетърпение - обичам блясъка и магията и, вярвам във вълшебствата и чудесата и, старая се да я направя изтинска и свята, такава каквато е тя в сърцето ми. Рано ли е за Коледа през октомври? Ами не, не е! Първо, за да направя празника истински имам нужда от много време за планиране, подготовка и реализация. И второ - за Коледа никога не е рано, защото всеки ден може да е Коледа - винаги е подходящо да поканиш чудесата в дома си!
   Много ми се иска тази година да направя празника различен. От известно време си събирам разни рецепти, нови неща, които да опитам, но някак това не ме ентусиазира много. Разглеждам си стари "коледски" снимки, но се чувствам изчерпана. Иска ми се нещо различно в интериора, подредбата, сервировката, декорацията на масата, та дори и в самата храна... Все още мисля, разглеждам и подреждам на ум, но... за сега не съм измислила нищо качествено :))). Нямам вдъхновение, но знам, че скоро ще имам толкова идеи, че ще се чудя от коя да започна!
   Може би някой е откраднал настроението ми или просто фантазията ми си замина заедно с разплаканото момиченце... Но пък на ум ми идва и една не толкова деликатна мисъл - когато имаш златни ръце, не е от значение къде са завряни и все ще се справиш някакси! Не е зле за човек с хронична липса на самочувствие, бих казала накрая хахахахах...Start the party! 

събота, 8 октомври 2011 г.

LOST MYSELF




"Няма по - голямо нещастие от това да видиш любовта и да я нямаш." - Петър Дънов


   В страната на чудесата живеело едно малко, обикновено и невзрачно момиченце. Детето имало само една лъчезарна усмивка, чифт розови очила, едно детско сърце и една голяма вяра в любовта. Нямало дрехи, нито обувки, не му били нужни - в света на децата мода няма. Усмивката му помагала да си намира приятели, розовите очила му давали сили да им прощава, сърцето му карало детските очи да текат от радост, и тъга понякога, вярата в любовта го събуждала при всеки изгрев на слънцето. Животът в златната му клетка бил толкова хубав, че усмивката дори му отивала. Момиченцето имало всичко, което придава стойност на човешкото съществуване - било обичано, получило бе от живота много повече отколкото е очаквало, имало дори своя собствена каминка, която да стопля сърцето му, когато навън е студено. Оптимизмът, който обгръщал душата му при всяко колебание на света около него му давал сила да се изправя и да крачи пак гордо само напред и напред... Някога момиченцето имало и мечти... Мислело си, че като порастне животът наистина ще е толкова прекрасен, колкото са прекрасни и мечтите му. Малкото му сърчице пулсирало да получи обич, такава, която да зашие широката усмивка за личицето му завинаги...
   Но момиченцето не било никак съвършено, осъзнавало го и много искало да се промени... Поискало да си облече хубави дрехи и обувки, за да може и светът да го види красиво, каквото то всъщност беше и без тях. Започнало да търси себе си, да пренастройва струните на душата си, за дяла и после да заглажда неравностите си... Не спирало да гледа все навътре, престанало да се оглежда в чуждите очи, безпристрастността към света го плашела... Заменило детската усмивка със сериозността на красотата, счупило наивните си розови очила, самотата намерила убежище в сърцето му и престанало да вярва в любовта.
   Един ден бедното, но добре опаковано момиченце срещнало спомен - един прекрасен и мил спомен, една изгубена частица от себе си някъде във времето. Усетило ритъм в сърцето си, спомнило си за изгубената усмивката и строшените очила, и вярата в любовта изпълнила мъничката му душица отново. Щастие, безценно... Но споменът... споменът неусетно напуснал света на детето... точно така неусетно както бе и дошъл. Детето изгубило себе си, опитвайки се да събере хилядите малки парченца на разбитото си сърце. То било мъничко и не разбирало, че всичкото лепило на този свят не би му помогнало да залепи вече счупената вещ... Да, вещ! 
   Времето минавало, момиченцето израствало... Един ден споменът отново почукал на вратата му. Детето сложило новите си розови очила, усмивката му блеснала по - сияйна от всякога, сърчицето му напукано затуптяло отново... Споменът идвал и си отивал, в наивните очи не спирали да тека реките на любовта, усмивката не преставала да топли детската душица, сърцето пулсирало така издайнически... Вярата обаче, вярата в любовта, така и никога не се върнала при момиченцето. То научило, че само неговата голяма обич не е достатъчна за двама, но нима то не знаеше това и преди?! Споменът просто разказал за това, което животът никога нямал намерение да върне... 
   Момиченцето запалило малко фенерче в душата си, обърнало гръб разплакано и закрачило тъжно напред, каквото и да значи това... 
    R.I.P., детенце мило, винаги ще ми липсваш!