Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

неделя, 26 юни 2011 г.

Когато имаш... само себе си

 
   Колко често си мислим, че сме самотни? Чувстваме ли се сами сред тълпата на улицата, сред компания приятели, в моментите, когато сме със семейството си, дори с човека до нас? Колко често усещаме, че самотата е някак по - лека, когато сме наистина сами? Самодостатъчността крайна фаза на самотата ли е? Когато човек е самотен може ли да е щастлив? Тежи ли самотата, свикваме ли с нея и най - важния въпрос има ли нещо или някой, който да я запълни?
    Аз нямам универсални отговори, по - точно търся ги. Опитвам се да изляза извън себе си и да погледна на живота си от отсрещния ъгъл. Трудно е - най - вече, защото не трябва да влагам чувство и отношение...но как да бъда обективна, когато аз съм в главната роля? Може би трябва да разнищя личните си причини да съм самотна... но не, последващите въпроси ми се виждат къде по - интересни.
   И все пак да започнем с поредната дисекция. Най - общо казано самотата е физическа и психо - емоционална. Обикновено първата е умишлено търсена за кратки периоди, тя е и особено ценна. Но ние в слуая си говорим за психо - емоционалната, която неминуемо ще ни доведе и до физическата. Все по често ще търсим уединение, за да се вслушаме в себе си. По дефиниция самотата се определя като липса на контакти с други хора. Но реално психологическата самота е  когато не намираме смисъл в общуването с други хора, тъй като имаме усещане за наразбиране и несподеляне на мисли и чувства. Понякога втората е следствие на първата. От друга страна самотата е и убежище от света на разочарованията, отхвърлянията, жестокостта, провалите, несподелеността... Кога разбираме, че сме самотни? Когато просто няма някой, който да ни каже, че не сме такива!
   До скоро си мислех, че е страшно да се чувстваш самодостатъчен и умишлено да ограниаваш контактите си с околните. Сега си мисля, че просто самотата те поглъща, тя побеждава реалността, дава ти време за размисъл, обединяваш цялата сила на духа си, но въпреки това оставаш неин пленник. Докога ли? - само ако знаех...
   Самодостатъчността наистина е дъното, онова дъно с плаващата тиня, която те обезкървява до последна капка. Чувстваш се щастлив сам със себе си, защото си силен и никой не застрашава душевността ти. 
   Самотата тежи, когато те тегли към дъното, тя е камъка на шията ти, тя е безпомощността, която чувства удавника... Когато достигнеш дъното (самодостатъчността) часовникът на болката спира - идва удовлетвореността от това, че си недосегаем. Но за съжаление човек не свиква с нея - тя е пропастта, която те разделя от човешкото. Зее като дупка от куршум в сърцето ти и бавно те убива. Човек не може да бъде сам - просто моделът му е такъв - половинката на едно цяло. 
   Дойде време и за генералния въпрос на нашето разследване: има ли нещо или някой,който да я разсее? "Има, винаги има" - казала надеждата :). Мисля, че има нещо - ЛЮБОВТА, а на въпроса за някой - отговорът е отново да - самите ние. Вярвам, че всичко е в нас. 
   За мен самотата е въпрос на личен избор, следствие на собствените ни решения. Неусетно физическата самота преминава в психо - емоционална. Често поредицата от погрешни пътища, които сме извървели ни приковават към самотата. Примиряваме се с нея в името на някой или нещо (за всеки нещото и някой са различни, но винаги ги има). С идеята да не нараним този някой приемаме робството и - дори понякога си мислим, че сме го заслужили. Но не е така... Аз лично дълго време вярвах, че си струва, тъй като се чувтсвам самотна, но обичана. Но ако някой те обича, не би ли усетил, че нещо с теб не е наред? Не би ли усетил промените, не би ли положил усилие да превъзмогнете заедно дори само физическата самота? 
   И така просто изтрезнях и проясних мислите си. Вече съм силна, но не защото дъното ме привлича като магнит, а защото вярвам в себе си, както и в това, че не искам да съм сама и самотна. 
   Всеки сам трябва да намери причините, начините и смисъла да се откопчи от самотата си, но помнете, че няма по - лоша позиция от тази, да си никой за себе си...

събота, 25 юни 2011 г.

За безразличието... с любов

   Чувала съм да казват, че "денят се познава от сутринта"... Моето утро винаги е било щастливо, широко усмихнато и обещаващо... Странно как нещата се променят?!? Поредната самотна вечер. А, самотна ли казах, мне, не... никога... Absolut Vanilia е с мен! Любимата ми компания... Кога престанах да бъда "мултисоциална", защо позволих на всичко около мен да ме смачка, как допуснах безразличието да превземе тялото, душата и сърцето ми? Предадох ли се или то наистина ме превзе? Безсилна, безжизнена, безнадеждна... не просто безразлична... Айде наздраве - за безразличието с любов!
   Какво е то безразличието и има ли то почва в моята душица? Безразличие според тълковния речник означава "чувство и/или емоция на човека, при което психологически няма определено отношение към обект или обствоятелство. То не е нито положително, нито отрицателно." При мен е цялостно усещане - нямам отношение към целия си живот. Далеч не съм изпаднала в обикновена депресийка или в самосъжаление. Дори не съм изгубила контрола, на който очевидно много държа (за съжаление!). Въпреки, че съм безполезна като човек, всеки ден ставам и отмятам хиляда и една задачи от дневния си план, но това не ме прави по - малко безразлична. Няма ми го вкуса към живота - тръпката, емоцията, истинското желание... Дотолкова съм се роботизирала, че не оценявам реално нещата около себе си - нито тези, които правя, нито тези, които не правя (по - скоро не смогвам да направя). Вечното ми недоволство и неудовлетвореност от самата себе си отключиха тази апатия, не ми трябват много размисли по темата... Все едно ми е дали ще се справя, дори малките ми лични състезания нямат тежест вече. 
   Но нали броя себе си за силен човек, реших, че подобно на барон Мюнхаузен ще се изтегля за косите сама от ямата на безразличието... Купих си най - мъдрата детска книжка - "Малкият принц", за да си припомня важните неща в живота. Мисля, че преоткривам детето в себе си! Усещането е уникално! Буквичките ме поглъщат и вярната ми ванилова приятелка започва да става излишна...
   Та за спасителния пояс - книгата... Малкият принц нарича възрастните "странни хора" и с право. Какво губим като порастваме? А пораствайки, израстваме ли? На първо място губим свободата си - за мен (имайки предвид Водолея в мен най - вече) това е пагубно. Колкото и да ни се иска, външната ни свобода е абсолютно невъзможна, ограниченията, стените и бариерите са навсякъде, само обърнете поглед и те са там, и там, и там... А за вътрешната свобода, тази на духа... Схващанията на хората са, че човек е вътрешно свободен, когато обича. Не съм склонна да се съглася с това твърдение. Второ, възрастният губи очи за красивото, той престава да търси, да се вглежда, не намира своя "еш" (един от два предмета, които образуват цяло като двойка) в живота именно поради тази причина. Възлите на предразсъдъците стягат душата му и човек започва да вижда предимно с очи, а не със сърце. А както е казал Екзюпери (пак е това "книжле") "същественото е невидимо за очите". Не мечтаем, а точно мечтите ни биха ни завели навсякъде, биха ни дали крилете на щастието и биха ни озарили с вечна усмивка. Оптимизмът на детето, кастрираното от прегради и негативи съзнание, чистият детски поглед, гледащ с обич и неразбиране... Безценно! А какво печелим, като сме "големи"? Печелим един богат речник (който вечно използваме не по предназначение!), една бедна фантазия, един мрачен поглед, една прекомерна гордост, един голям страх от провали, един впечатляващ егоизъм, едно голямо безразличие... За грубия материализъм, който вече възприемаме като поредната нужда в живота си няма да говоря... Парите са хляб и вода днес, само не трябва да забравяме, че Исус е нахранил многохилядния народ с 5 хляба и 2 риби, не поради количествата, а заради вярата - дал им е парченце от себе си! 
   Май вторият въпрос се превърна в риторичен? Човек пораствайки физически - просто остарява и се смалява нравствено. Душицата му става все по - дребна и безлична, че и безразлична...     
   Безразличието ли? Ами няма го... изчезна! Искам да съм дете, което да расте, но само в рамките на детството си - обградено с обич, дори и собствената си. Тя е достатъчна, защото всичко е в нас самите. Мислите ми са моята сила, аз самата съм дух, Бог е единственият лекар, а Бог е любов!   
    Нека оставя финала за Екзюпери, толкова красиво го е написал... "Опитомяването", това е безценното приятелство, грижата на хората един към друг и отговорността, която носят към тези, които "опитомяват". Човек не бива да е безразличен към живота, във всеки от нас има толкова обич,която трябва да бъде раздадена...                                               
   
  "Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...
И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Шоколадови изкушенийца - "Чийзкейк с шоколад и кокос"

    Има ли някой, който да не обича сладкиши??? Едва ли! Макар и не особено полезни, те носят доста настроение на лакомниците (като мен!)... Обичам да приготвям различни сладки изкушения, но рядко ги опитвам... Задоволявам се с радостта на хората около мен :) Но, не и в този случай! Днес реших да си сътворя сама една рецепта и не устоях на аромата, който изпълни цялата "работилничка на джуджето"... Та сега "щастливото прасе" реши да сподели самодоволно откритието си... 

"Чийзкейк с шоколад и кокос"

Какво ни трябва за шоколадовото изкушение?

Подложка (импровизиран блат):
1 пакетче бисквити "Фавори"
4 с.л. меко масло

Крем:
250 гр. нискомаслена, безсолна извара (може да е крема сирене, маскарпоне, рикота)
1/2 ч.ч. кафява захар (по възможност мокра)
1/2 ч.ч. пудра захар
2 с.л. неподсладено какао
50 гр. черен шоколад (72% какао)
50 гр. млeчен шоколад
50 гр. кокосови стърготини
20 мл."Малибу" (може Пина Колада "Кокос")
2-3 капки течна ванилия
3 яйца на стайна температура
филирани бадеми за посипване

За подложката:
   Натрошаваме бисквитките и разбъркваме с мекото масло. Разпределяме сместа равномерно върху дъното на тавичка или йена (малка, около 20 - 22 см диаметър!) и притискаме добре, за да се получи нещо като блат. Слагаме в хладилника, за да се стегне.

За крема:
   Разбиваме с миксер изварата и захарта до пълното и стопяване. Разтопяваме шоколада на водна баня или в микровълновата (за около 1 мин. на 800 вата). Добавяме го към сместа на порции. След това прибавяме ликьора, ванилията и кокосовите стърготини и накрая яйцата. Разбъркваме на бавни обороти. 

Оформяне и печене:
   Заливаме охладената подложка с крема и посипваме с филирани бадеми. Печем 50 мин.на 160С с вентилация (или на 180 градуса без вентилация!). Изпеченият чийзкейк се оставя да изстине и се прибира в хладилника, където е желателно да отлежи една нощ. Ако оцелее толкова дълго :):):)

   ***Малка хитринка: ако нямате толкова време просто може да сложите вместо в хладилника във фризера за около час и така поради влагата процесът доста се ускорява (Yeah! Имало полза от годините учене на физика)!!!...

   Да ви е "шоколадово", захаросани оптимистчета!

петък, 10 юни 2011 г.

Периферията

   Когато носиш на врата си табелката "Животът е прекрасен!" трябва да си щастливият човек, който независимо от света изживява всеки свой ден като последен - усмихнат, приветлив, изчистен от негативи, безкрайно бял, различен... 
   И ето денят започва. Излизаш на улицата, старателно опъвайки периферията на красивата си шапка невидимка. Обичаш шапката си? Да, тя позволява да си навсякъде и никъде. Периферията и е толкова голяма, че изпод нея никой не може да види Теб, ничий поглед не може да направи "дисекция" на душата ти, не може и да си поиграе със сърцето ти ей така невинно по детски. Но периферията на красивата ти шапка ти дава много повече.  Тя ти позволява да наблюдаваш безучастно и мълчаливо всичко около теб, един избистрен от емоции поглед над света и хората. Но всъщност ти не си толкова безпристрастен към тях, нали?! Просто си изчерпан, социалните ти способности са достигнали онова дъно, от което почти нищо не може да те отлепи. И въпреки това, ти не си мрачния човек, отегчен от поредния ден на съществуването си, защото животът наистина е прекрасен! Винаги можеш тихо да подариш усмивка, който има очи ще я види, влюбените ти очи винаги могат да стоплят някого, който има сърце ще усети. Ти си човекът, скрит под огромната и непревземаема периферия, чакащ да усети вятъра, който ще накара шапката му да полети сама... душата ти ще се разголи... за последен път!
   Нямам очи за грубостта на хората, нямам уши за лошите думи, нямам уста за спорове и обиди, нямам сърце за разбиване, нямам душа за фалшиво докосване, имам си шапка с периферия за убежище, хиляди усмивки за раздаване и много мечти за сбъдване...
"Знам, че в този необятен свят, някъде те има, някъде бродиш в пространството и мисълта ти е устремена към мен... Знам, че те виждам и ти говоря в мечтите си, които понякога приличат на истина... Знам, че ще дойде момент, когато ще те открия през времето и ще застана на пътя ти с тайна надежда - да позная очите ти... А в тях ще открия себе си!"