Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

събота, 26 май 2012 г.

Мечтите се раждат някъде в реалността


"And someday I know it'll all turn out..."





   Точка... точка... запетая... Тъкмо си помислих, че съм стара и изморена за такива неща, и се появи той... Почти реален, толкова прекрасен... Все още усещам дъхът му как лети над шията ми и кара залепеното ми сърце да трепери... В миг си помислих, че танцуваме в красива бална зала, с музиканти в смокинги, единствени... Мисля, че свиреха Sting - "When we dance", и пак, и пак... Това е музиката за мен и теб... Ние сме красиви заедно... Споделените усмивки и тишината ни ни правят неповторими, родени да се срещнат... Ти често се правиш на шут, когато съм тъжна, понякога си смешен и забавен, понякога си по - тъжен и от мен, но винаги намираш начин да измъкнеш усмивката ми, независимо колко старателно съм я скрила. Когато си загрижен си толкова различен... А всъщност колко ли е трудно да си загрижен, за някого, на когото не му пука за самия него... Спираш сълзите, преди да са напълнили очите ми и караш дори нещастието ми да се усмихне. Колко е прекрасно да си важен в свят пълен с маловажности! А ние все още танцуваме... Нашия неповторим, вечен и единствен танц... 
   Без допир сме едно, мислите и душите ни се докосват някъде из въздуха, реят се свободни, но винаги се намират и преливат едни в други... Докато реалността не ги смути... В свят на мечти теб винаги ще те има, ти ще си до мен и аз до теб, душите ни са вплетени една в друга и любовта ги е вързала с вълшебната си панделка... 
  Понякога ми се иска да те видя и пак да потанцуваме... Ровя в душата си, отварям хиляди ключалки, троша собствените си катинари, минавам отвъд себе си, намирам те, обичам те, разплаквам душата си на сбогуване, после лепя отломките, маскирам и декорирам пукнатините... и така докато наистина те срещна някой ден!
  И за да няма тъжен край приказката: "Мечтател срещнал мечтател и залепил шарената си душица с вълшебното лепило..."
   

неделя, 20 май 2012 г.

LOVE ROOM: "Влез и затвори вратата!"

Голямата любов е като детската усмивка - абсолютно безценна!

  "Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." - Майкъл Конъли, "Законът на Бош". И аз го вярвам, господин Конъли! 
   В живота си човек среща толкова много хора, колкото песъчинки има в морския пясък, от тях отсява толкова мидички, колкото му харесват, от тях си прави герданче от приятелчета за късмет, а в средата поставя по една перличка, за да го направи щастлив завинаги...
   Но хората сме разсеяни, не се грижим за своите "перлички", намираме ги и после ги губим. Не осъзнаваме богатството си, въпреки вградената си алчност... (я виж ако беше нЕкое нещастно левче, сигурно щяхме да сме по - старателни). 
   И така, ако все пак не изгубим щастието си, често то само си отива, а понякога самите ние се отказваме от него - дали поради разни странни избори и жертви в името на нещо си, дали защото ни е трудно да повярваме, че го заслужаваме... Странно нещо сме ние хората, все търсим, а като намерим, започваме да се озъртаме във всички посоки, чудейки се - "да скоча или не?". 
   Така или иначе миналото е завинаги изгубено и спомените, ако не заличени, трябва да бъдат заровени, някъде из лабиринтите на душата, до следващата неуговорена среща с тях. Макар и прекрасни те носят прекалено много болка, преживявана отново, и отново... Винаги върху усмивката се разливат скришни самотни сълзи, които никой никога няма право да вижда, камо ли да изтрива. Няма смисъл да бягаме от спомените, те винаги ни настигат... Няма нужда да се съпротивляваме, битката е неравна и обречена. Може да действаме с разума си, но чувстваме със сърцата си... А горката душица е екзалтирана някъде там в ъгъла, без право на мнение. Всъщност само тя единствена знае, кога и как сме намерили любовта, както и как сме я изгубили. Ако сме били простреляни от куршума на г-н Конъли, ние винаги вътре в себе си го знаем, душата сива от мъка си гасне всеки ден, гаснем и ние с нея.  Няма как да се чудиш дали си подминал голямата си любов, ако си - определено го знаеш, всъщност не - чувстваш го!
   Чувала съм да казват, че ако някой те обича, той ще намери начин да е до теб въпреки всичко и как не трябва да се съжалява за хора, които не са застанали до нас, когато е било любов... Не вярвам в това! Има хиляди причини да си тръгнеш, както и да те напуснат. Както и има много начини да обичаш някого, като нито един от тях не включва да му обърнеш гръб, да обидиш любовта с гордост и да прегърнеш безразличието...
    За тези, които са я намерили, получили, изгубили, изхвърлили, тези, които я чакат и тези, на които им се иска да забравят за нея, нещо любимо:


"...Стъпка лекомислено гореща,
Не съдбовен знак необясним –
Свърза ни една случайна среща
И с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче
В свойте безразсъдства и беди
Неласканите недей закача,
Неизпепелените щади.

И когато за любов голяма
с друг си шепнеш в уличния мрак,
тръгнал на разходка, може двама
ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече
и с поклон нехайно отривист
тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“
ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,
няма да изпитам жал дори —
любилият повече не люби
и угасналият не гори."



 Сергей Есенин, "Ти не ме обикна, не пожали..."


събота, 19 май 2012 г.

Домашни "КЪСМЕТЛИЙСКИ ДЕТЕЛИНИ"

   Уопсс!!! Надявам се, не сте си помислили, че Ирония е забегнала някъде и е зарязала GRAND PROJECT "Създай ме". Тези дни усилено работих по новото си проектче и бих искала да споделя с вас радостта си от създаването му.
   Всъщност нищо ново - всичко започна в социалната мрежа, когато една моя любима приятелка (Мимси :*) ми сподели, че след няколко дни ще се събират със съучениците си по случай десет години от завършване на училище. Тя е прекрасен човек, при това е доста идейна. Имаше желание да зарадва приятелите си с някоя дреболийка, ей така за спомен от тази им срещичка. Прекрасен жест, нали! Та тя ми сподели идеята си - малки четирилистни детелинки. В последствие решихме вместо надпис с годишнината, випуска и училището по самата детелина, да направим свитъче (в което да е записано всичко, което тя иска). И така за мен остана реализацията на проектчето. 

Избрах да изпълня самите детелинки от оцветено в бледозелено солено тесто (с него често си изработвам всякакви фигури, мъниста, дори и забавни свещници). Ако някой реши да пробва - рецептата е следната - 2 части брашно, 1 част сол, 1 част вода и супена лъжица олио, която аз често забравям да сложа. Формичките изрязах с форма сърчице за сладки и ги слепих по четири (ако решите да слепвате неща от това тесто - правете го с вода, няма нужда от лепила). Пробих им по една дупчица на едно от листенцата със сламка. Последва едно гоолямо сушене (около 12 часа - до пълно изсъхване) във фурната на 50 градуса (не превишавайте тази температура, може да напукате фигурките, особено ако са по - големи!). И така вече изсушените детелинки оцветих с темперна боя, а детайлите им с акрилна - за лек релеф. Глазирах с два слоя акрилен лак (темпера освен, че цапа при допир, е твърде груб и матиран). Мислим си да залепим по една малка калинка на всяка детелинка и през дупчицата да промушим канапен конец, на който да закачим леко състарения свитък, но това може би утре (като естествено ще добавя снимка в напълно завършения вид на късметлийските ми детелинки). Всъщност идеята е да купим калинките, но аз ей така за проба направих няколко от останалото тесто и резултатът никак не е лош. Мисля, че бих си изработила няколко шепи за великденската си украса. 
   Тъкмо си се радвах подобаващо шумно на моите детелинки и ... се чудех какво точно не ме кефи в тях (вечно неудовлетворената от себе си Ирония)... Всъщност някак си ми простееха, разхвърляни по масата. Изрових една стара кошничка от някогашна икебана и реших да я "облека" с парче празничен плат и в нея да си наредя съкровищата... Определено точно там им е мястото... и точко като в приказките: те засияха щастливо в новия си червен дом...
  И ето моето голямо и вълшебно, късметлийско съкровище - току - що излязло от работилничката на джуджето...





вторник, 15 май 2012 г.

Сълзите на самотата

  Ден, после втори, трети... следващ и по - следващ... Животът е конвейр, ти просто минаваш през него. Усмихнат, вечно бързащ, доста приказлив, често досаден... такъв е денят... Такъв беше и вчера, и утре няма да е по - различен вероятно. Денят е леко нахален и доста обсебващ, той блокира мислите и руши мечтите ти. Макар и щампован с матрицата на ежедневието, смазващ и ограбващ, денят все пак е лесен. Не се налага да мислиш - всичко е ясно - работа, задължения, това може и онова не може, всичко е предопределено със всевъзможни норми. Ти не си човек, ти си като оверлог, бодеш си по пътя, но следваш извивките на кройката. Кой е шивачът ли? Ами шефа, семейството, обществото... Кой ли не! А кой е кроячът? Всички ние - човекът сам е изградил тази жп - линия и от стотици години кара недоволно по едни и същи релси, с тази разлика, че едни карат, а други само се возят. Не звучи особено красиво, но все пак това е по - приятната част на денонощието. 
   Я да превъртим сега часовника на 22.00 часа. Някъде изпод широката прозявка на физическата недостатъчност, започват да се прокрадват някакви си мисли. Все ти се иска да ги споделиш с някой, но пак като се замислиш разбираш, че е безмислено. Ако все пак решиш да говориш, след няколко моноспектакъла ще си се отказал. Хората изключително рядко разбират, тъй като са вглъбени в себе си, обсебени са от деня или просто не се интересуват. Рядко, но има и такива с мечти за утре, за различното утре, което дава надежда за една красива и споделена приказка, която прави от хората не партньори, а съучастници... тази, която сплотява и кара двойката да стане единица и да пребори простата аритметика. Парченцето "споделеност" най - често липсва и денонощието става като цяло нелицеприятно и самотата довършва предоставената и първа копка, като доиздълбава бездната между партньорите... Мислите и мечтите ти се надигат в теб като вулкан, взривоопасна смес от надежди, оптимистични нагласи и опити... Но вместо катализатор на реакцията, някой небрежно е завързал панделка на гърлото на вулкана, и той напразно се надува под напора на реактивите си. 
   Самотата е като кал, залепнала по белия ти панталон, но бързо изсъхнала и изпаднала все едно никога не е била там, през светлата част на денонощието... само малкото петънце остава да ти напомня за нея. След време петното завзема крачола ти, след години и целия панталон... Ако си дреха да си скочил в контейнера вече, но като си човек си ходиш кален до края...

събота, 5 май 2012 г.

Проектът "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ"


                                                                                       "... Не говори! Танцувам сам, макар и с теб!"



   Проклет е този, който е скрил любовта си от света, от другия и от себе си! Проклета да и самата ирония съвременна...
  Неотдавна ми разказаха увлекателна история за една изстрадана голяма любов, която търпеливо е преборила времето и сега цъфти, макар и позакъсняла, през есента. Исках да се запозная с историята от извора, макар че не обичам да се ровя в чуждите лабиринти. Та успях де :), бих я разказала и на вас, за да разберете нездравото ми любопитство, но толкова ме смрази красотата на това, което видях с очите си, че бих искала да я запазя за себе си... 
    Преди няколко дни обаче ме зарадва едно съобщение оставено ми в социална мрежа. Една пак толкова прекрасна история, стопирана за около десетина години, която в момента се дописва... Прекрасно! Както ми разказваше изпращача на съобщението: "За любовта времето е спряло! Тя започна точно там, където беше спряла преди десет години." Носталгично се усмихнах, прочитайки края. Човекът с писмото ме помоли да изработя подарък за главната героиня, нещо слънчогледово - слънчево, като нея. Как да не помогна на любовта? Все едно някой нави с ключе пружинката на креативността ми и зарових нос в слънчогледовите си фантазии.
    Та снощи стартира проект "Слънчогледите". Закипя живот в работилничката на мечтите и Ирония най - сетне се усмихна вътрешно. 
   Реших да направя стъклопис на един буркан, на него да завържа плочка от солено тесто с надпис "Любовта е..." и вътре да натъпча папиросчета с думи, които я описват. "Любовното бурканче" смятам да скътам в една кутия за обувки от моите. И естествено да направя картичка с едно трогателно пожелание, което да бъде препрочитано често... Всеки елемент от подаръка трябва да съдържа някакво слънчогледче. Мисля си да направя и букет - изненада от бонбони, но него, ако имам време.
   И снощи започнах... Направих лист домашна рециклирана хартия, тъй като исках да го залепя в ъглите на подаръчната кутия. След това направих състарен и напукан декупаж върху капака на кутията със слънчогледи, добавих и рециклираната, леко позлатена хартия в два от ъглите на кутията, облепих стените и в оранжев тапет. Вътре за разкош поставих малко оранжев сатен, за да му е удобно на "любовното бурканче". Замислих каква ще ми е картичката - на пръв поглед идеята ми е доста проста - лицето и ще е максимално чисто, а вътре - пълно с изненади, всъщност като самата любов. 
   Да ви покажа кутийката си и да изчезвам да работя, че любовта достатъчно е чакала... Как обичам да е влюбено, само ако знаете!

 За сега картичката е само това, нещо като вътрешност, ще помисля над корицата и...


Това ще е окончателния вид на картичката ми - слънчева и весела отвсякъде, може би така е по - добре. Показвам и бурканчето, но и при него първоначалната ми хрумка отпада и сега трябва да поработя над пълнежа му. Но определено стана много слънчогледов :)))).
  


 Надявам се да съм ви позабавлявала с домашните си труд и творчество! Слънчогледов ден от мен, слънчогледчета!
 П.С. Вече е почти 3 часа посред нощ... Ама ентусиариазираното слънчогледче току що привърши пълнежа на бурканчето и бърза да се похвали :)))).





 Време е да придърпам тъжната музика там, където и е мястото - на опашката и да се порадвам на факта, че въпреки "негатива", в който живея(ем), все още намирам неща, които ме карат да съм жива по 20 часа в денонощието! Благодаря на виновниците! Напред към новите задачи!