Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

вторник, 15 май 2012 г.

Сълзите на самотата

  Ден, после втори, трети... следващ и по - следващ... Животът е конвейр, ти просто минаваш през него. Усмихнат, вечно бързащ, доста приказлив, често досаден... такъв е денят... Такъв беше и вчера, и утре няма да е по - различен вероятно. Денят е леко нахален и доста обсебващ, той блокира мислите и руши мечтите ти. Макар и щампован с матрицата на ежедневието, смазващ и ограбващ, денят все пак е лесен. Не се налага да мислиш - всичко е ясно - работа, задължения, това може и онова не може, всичко е предопределено със всевъзможни норми. Ти не си човек, ти си като оверлог, бодеш си по пътя, но следваш извивките на кройката. Кой е шивачът ли? Ами шефа, семейството, обществото... Кой ли не! А кой е кроячът? Всички ние - човекът сам е изградил тази жп - линия и от стотици години кара недоволно по едни и същи релси, с тази разлика, че едни карат, а други само се возят. Не звучи особено красиво, но все пак това е по - приятната част на денонощието. 
   Я да превъртим сега часовника на 22.00 часа. Някъде изпод широката прозявка на физическата недостатъчност, започват да се прокрадват някакви си мисли. Все ти се иска да ги споделиш с някой, но пак като се замислиш разбираш, че е безмислено. Ако все пак решиш да говориш, след няколко моноспектакъла ще си се отказал. Хората изключително рядко разбират, тъй като са вглъбени в себе си, обсебени са от деня или просто не се интересуват. Рядко, но има и такива с мечти за утре, за различното утре, което дава надежда за една красива и споделена приказка, която прави от хората не партньори, а съучастници... тази, която сплотява и кара двойката да стане единица и да пребори простата аритметика. Парченцето "споделеност" най - често липсва и денонощието става като цяло нелицеприятно и самотата довършва предоставената и първа копка, като доиздълбава бездната между партньорите... Мислите и мечтите ти се надигат в теб като вулкан, взривоопасна смес от надежди, оптимистични нагласи и опити... Но вместо катализатор на реакцията, някой небрежно е завързал панделка на гърлото на вулкана, и той напразно се надува под напора на реактивите си. 
   Самотата е като кал, залепнала по белия ти панталон, но бързо изсъхнала и изпаднала все едно никога не е била там, през светлата част на денонощието... само малкото петънце остава да ти напомня за нея. След време петното завзема крачола ти, след години и целия панталон... Ако си дреха да си скочил в контейнера вече, но като си човек си ходиш кален до края...

Няма коментари:

Публикуване на коментар