Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

петък, 25 февруари 2011 г.

Прощално писмо на Маркес - без възражения

Габриел Гарсия Маркес (Габо) е най - известния писател в Латинска Америка (колумбиец). Представител е на магическия реализъм. Основния мотив в произведенията му е самотата. Книгата, с която става известен е "Сто години самота", издадена през 1967г. През 1989 г. се разболява от рак на лимфните жлези и се затваря за света, за да напише три тома мемоари, както и това прощално писмо, всеки ред, от което поне за мен е извор на мъдрост и малка крачка към "по - доброто аз" на всеки човек.
"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб."

сряда, 23 февруари 2011 г.

"Голата" или "Красивата"

"Красотата е навсякъде, просто трябва да имаш очи, за да я видиш!"... Но понякога широко затворените ми очи не виждат нищо, колкото и да ми се иска... Очите, сърцето и душата ми са еднакво затворени към света и всичко в него...Гледам и не виждам, слушам, но не чувам, искам, но не мога, мечтая, но не трябва, преживявам, но не чувствам, живея, а не искам да съм жива...Има една мисъл на Стайнбек, че "в истината има повече красота дори, когато красотата е отвратителна"....Но красотата на истината винаги е отвратителна... Тя винаги е болезнено грозна, еднакво неразбрана, нежелана, и за съжаление тя е различна за всеки... Въпреки, че истината е една, минавайки през различните хора, тя се пречупва като светлината преминала през Нютоновата призма и се разлага в цветния спектър - влиза бяла, а излиза пъстра... Като дъга, но не такава, на която да се зарадваш... Грозна, както и самата истина... Истината на всички души - проста и елементарна, с блясъка на илюзията и с измамата на играта... Странното е как човекът може да превърне и най - простото нещо в необятен лабиринт... Който и да попиташ всеки би казал, че мрази да го лъжат... Нали така?!? И ти мразиш лъжите... Защо тогава никой не иска да чуе истината, каквато и да е тя... Защо се обиждаме, намразваме, обръщаме си гръб... Какво променя това? Истината си е истина, или я приемаш или не... Колко просто и колко сложно...
Какво се случва, когато обаче вместо голата истина, чуеш красивата лъжа? По - добре ли се чувстваш от нея? Колко пъти си лепил душата си след нея? Залепваш ли нещо изобщо...Останало ли е нещо за лепене? Какво е лепилото и колко пъти може да се залепят парченцата? Красиви ли са веднъж строшени и след това лепени предметите? А ако душата ти е чаша, която някой троши ежедневно, след година лепене как изглежда тази чаша? А след няколко години, след един цял живот... Няма неранени хора, всички сме счупени чаши... Как очакваме тогава да сме добри, да сме чистсърдечни и истински... Как сутрин ставаме с нови надежди в тази безнадеждност, как позволяваме да ни чупят всеки път, как вярваме отново и отново, как завъртаме колелото си всеки ден от начало?
Искам да знам отговорите... Но ако ги знам, сигурно щях да искам да ги забравя...

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Споделено: "Дисекция на Човешката душа"


"И така, колеги, можем да започваме с дисекцията. Ръкавици не е нужно да слагате, обикновено всеки бърка в нея с голи ръце. Грубо, без да се съобразява с нежната й същност. Така, че пораженията ще са в границите на ежедневните...
О, да, разбира се, че докато е жива ще извършим дисекцията. После не я знаем много къде отива, а и докато се мъчи под ножа, е по-интересен обект за изследване и проявява много качества, които иначе не са забележими при нормални обстоятелства.
Така, съсредоточете се моля, защото някои прояви са еднократни, макар че повечето са с тенденция към хроничност. Сега обаче, с какво да започнем, е въпроса – дали да я разрежем с предадено доверие, нещастна любов или лошо отношение?
Да, най-добре е наистина с нещастна любов. Вариантите, знаете там са безкрайни. Но независимо от материала (лъжи, липса на ответност в чувствата, предателство, изневяра, угаснала любов) игличките на нашия инструмент се забиват дълбоко...
Наблюдавайте реакцията на душата. Проявленията могат да са безкрайни, но болката е основното. Неразбирането - защо така се е получило, след като всичко е било съвършено?! Започва да се пита, дали тя е искала много или той е давал малко. Започват съмненията, въпросите - дали пък не е нейна вината, че така се е получило. После идва и синдрома на жертвата, съжалението към себе си, увереността, че това е заслужено...
Накрая се появява и нейно височество Надеждата и душата пак се устремява с пълни сили към източника на болката. И започва пак да ври в онзи същия огън, а дяволите наоколо се увеличават. Накрая всички седим и се чудим, защо пак боли и нима толкова много искаме от тоя живот...
Често предпочитаме да бягаме, вместо да останем и да се борим за нея, за душата си. Предпочитаме да я хвърлим на ония вълци – лъжите, спомените, надеждата, вместо да простим на себе си и да продължим напред...
Дисекцията я правим всеки ден, колеги. След всяко случване започваме да мислим, да преживяваме, да се чудим, да пишем, да пеем, да пием и каквото още се сетите.
Анализираме, но анатомията на душата ни убягва!
И ако тя иска просто любов, ние сме готови да усложняваме до безумие нещата...
И ако тя иска просто настояще, ние хукваме в миналото или в бъдещето и пропускаме нашето ДНЕС!
Затова, колеги, се вгледайте хубаво в себе си.
Не подлагайте душата си на поредната дисекция! Приемете желанията и, поработете с нея, вложете малко усилия...
И не се безпокойте - опитът в това отношение не идва с годините, както и щастието, между другото. Нито пък с поредната неуспяла връзка, нито пък с поредния удар от човек, който сте обичали. Обичайте пак, пробвайте пак, нека ви боли пак, наблюдавайте...
Но никога не се отказвайте да бъдете себе си и да бъдете щастливи - за час, за два, с този или друг човек, да вярвате, да можете...
В анатомията на душата има една особеност – всеки път я виждаме такава, каквото искаме да я видим. И светът всеки път се подчинява на нашите усещания!
А сега, колеги, сте свободни. Досега вие правихте дисекция, а сега трябва да сте белите мишки.
Животът ви чака, за да експериментира с вас.
Не го разочаровайте!!!"