Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Равносметка - мечти, вини и истини

   Коледа дойде... Защо така с многоточие, Иронийке? Никога не си си представяла, че можеш да напишеш това изречение без да поставиш най - малко три удивителни в края му?!? И така нека подминем минора в бездарния ти литературен порив... Защото без значение от мрачната си душица, ти наистина обичаш Коледа, като всяко истинско джудже!
   И да, Коледа е прекрасна, магическа и изпълнена с чудеса за всички нас! И градът е празничен, блестящ и дишащ, опиянен от приказния дух, който дебне и в най - затънтените му улички. Същият този град, който ти разглеждаш усмихнато само по снимки в социалните мрежи... Чудиш се защо си единственият човек, който не е докоснат от коледния дух тази година? Ами отговорът се крие в любимото ти изречение: "Нямам време!". През годината нямаше време да се видиш приятели, нямаше време да си поговориш с тях дори по телефона, нямаше време за семейството си, нямаше време и за себе си дори... Сега просто коледния дух няма време за теб... Няма да си украсиш къщурката, няма да посрещнеш семейството си на Бъдни вечер, няма да им приготвиш традиционната празнична вечеря, няма да празнуваш Нова година, ех... поне подаръци ще им направиш... Защото само това можеш - да работиш и вечно да обгрижваш кой ли не... Само, че това не е обич, нормалните хора го наричат ненужно обгрижване, криворазбрана любов... Но карай, може пък някой ден и на теб да ти хрумне, че сам човек е само за тоалетната!
   Нека все пак те похваля...Тази година беше годината на мечтите за теб - пребори се със собствената си несигурност - реализира малкото си проектче за собствено ателиенце за ръчни изработки, изкачи връх Ботев, направи не много лек десетдневен поход из планини, градове, хижи, езера и какво ли не, без да измрънкаш нито за миг, дори веднъж в живота си даде глас на сърцето си и постъпи безразсъдно... Звучи обнадеждаващо, но всъщност всяка от тези реализирани мечти ти помогна да осъзнаеш колко е важно да внимаваш какво си пожелаваш и колко е трудно да оцелееш, когато мечтите и реалностите се разминат... Научи колко боли от сбъднатите мечти и как всяка радост се плаща твърде скъпо. Научи, че лесно прощаваш, но едва ли някога би забравила... И не на последно място научи, че вината е най - големия бич за ироничната ти душица и ти не можеш да живееш с нея... както и без нея!
   Сега мога само да ти повторя едни твои мисли, които е добре да запомниш и да помислиш най - вече над финалното изречение: "Когато някой те нарани, той има власт над теб. Прости му и ще си свободен. Прости и на себе си и ще си щастлив." Всъщност ти си просто едно джудже и може би за твоят влак няма пътници?! Кой може да каже? Прощавам ти!

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Торта "Принцеса"



Като по - малка (и подчертано по - глупавка!), когато бях тъжна преравях шкафове и хладилници да изнамеря нещо сладичко... и странно, не че ми минаваше, но с години имах този ужасен навик... Е сега не съм малка и глупавка, нито ми е тъжно, напротив весела съм, в готварско настроение и си мисля за нещо вкусно :)))) И тъй като съм в малко разтоварващо режимче и нямам време да си приготвям сложностии реших да споделя с вас великденската си торта, която нарекох "Принцеса" - тъй като тя наистина беше принцесата на празничната ми маса. 

Продукти:

Блатове:

Кокосово - ванилов:
5 белтъка
5 жълтъка
1 1/2 ч.ч.захар
1 ч. чаша соево брашно (преситено поне два пъти)
1 ч. чаша бяло брашно (преситено поне два пъти)
10 с.л. олио
10 с.л. кокосова сметана
10 с.л. кокосови стърготини
щипка сол
1 ванилова есенция



Шоколадов:
5 белтъка
5 жълтъка
1 1/2 ч.ч.захар
1 ч. чаша соево брашно (преситено поне два пъти)
1 ч. чаша бяло брашно (преситено поне два пъти), без 4 с.л.
4 с.л. какао пресято
10 с.л. олио
10 с.л. вода
100 гр. разтопен млечен шоколад
щипка сол
1 ромова есенция или 2 с.л. ром, коняк или амарето


Шоколадов крем:

400 гр. готварски (може и черен) шоколад
100 млечен шоколад
400 гр. готварска (неподсладена сметана)
2-3 супени лъжици ром, коняк или амарето
50 гр. ситно смлени лешници или 3 с.л. лешникова паста

Ванилов крем

700 м.л. прясно мляко
90 гр. захар
3 жълтъка
3 белтъка
4 с.л. брашно
3 пак. ванилия (или ванилова шушулка)
1 1/2 пак. желатин (15 гр.)
щипка сол

Крем - капучино

200 мл. пр. мляко
200 мл. сладкарска сметана
100 бял шоколад
50 гр. масло
2 пак. капучино (вкус по избор) или 2 с.л. нес кафе
1 пак. желатин (10 гр.)

Крем рикота

250 гр. рикота
400 гр. заквасена сметана
50 гр. настърган черен шоколад
1 пак. желатин

Заливка:
200 гр. шоколад готварски
200 гр. заквасена сметана
200 гр. готварска сметана
1 с.л. ром, коняк или амарето

Посипка:
100 гр, лешници (може да ги карамелизирате)
100 гр, шоколад с лешников пълнеж нарязан
около 300 гр. бишкоти за да обиколите тортата с тях
И накрая...една панделка за принцесата :)

Приготвяне на ваниловия блат:
Разбивате белтъците с щипката сол на твърд сняг. Разбивате внимателно 15 мин (от слаба към силна степен на миксера) жълтъците, като постепенно им добавяте захарта. След като сте ги били 15 мин, добавяте кокосовата сметана, олиото, внимателно на ръка брашното и стърготините. След това отново с дървена шпатула добавяте и белтъците и накрая есенцията. Пече се на 150 градуса, горе и долу, в предварително загрята фурна за 50 мин.

Шоколадов блат:
Разбивате отново отделно белтъци и жълтъци. В същия ред добавяте олио, вода, алкохол, разтопен шоколад, ядки, брашно, какао и накрая белтъците. Пече се по същия начин, но е добре този блат да е на хартия за печене.

Изстиналите блатове се разрязват на половинки с конец или лък.

Шоколадов крем:
Загрявате на водна баня сметаната и шоколадите, до пълно хомогенизиране. Сваляте от котлона и добавяте всичко останало. Оставя се да изстине до сгъстяване (трябва да става за мазане, а не да е полутечен).

Ванилов крем:
Слагате в тенджера млякото и захарата, до завиране. Сваляте от котлона и добавяте жълтъците при непрекъснато бъркане. Добавяте размитото с малко водичка брашно (аз го добавям през цедка за по - сигурно, че крем с топки според мен е за в кофата). Изчаквате малко време (4-5 мин.) при бъркане и внимателно добавяте разбитите на сняг белтъци и есенцията. И накрая загрявате (аз в микровелето) предварително накиснатия в малко водичка желатин. След като се стопи хубаво се налива в крема. Оставя се да изстине до сгъстяване, покрит със стреч фолио, за да не хване кора.

Крем капучино
Всички продукти (без желатина) се смесват в тенджера и се стапят. Към тях се добавя желатина, предварително разтворен във вода и загрят. Отново оставяте да изстине със стреч фолио.

Крем рикота:
Смесвате рикотата и заквасената сметана, разбивате с миксер, добавяте шоколада и отново разбърквате.Добавяте и желатина, предварително набъбнал и загрят. Оставяте да стегне в хладилника.

Заливка:
Загрявате шоколада и сметаната, сваляте от котлона, бъркате за около 5-6 мин енергично и добавяте заквасената сметана и алкохола или есенцията. 

Сглобяване:
Най - напред поставям половинката шоколадов блат в ринг. Половинката от ваниловия изрязвам в средата, до толкова че от него остават не повече от 2 см контур. Залепям го с малко заливка за шоколадовия, в получената дупка намазвам шоколадовия крем, и част от крем капучино и похлупвам изрязаното средно кръгче от ваниловия блат. Изрязвам по същия начин втората половина от шоколадовия блат и залепям контура му с малко заливка за ваниловия. Мажа с ваниловия крем и малко крем рикота до изравняване на крема с блата. отгоре мажа останалия крем папучино, върху него крем рикота, и постявам останалата среда на шоколадовия блат. Оставям да стегне в хладилник. Вадя от ринга, с помощта на заливката залепвам бишкоти по цялата обиколка на тортата и наливате останалата заливка в оформилата се "пропаст". Посипвате с едно нарязани лешници и нарязан с картофобелачката шоколад.
 Връзвате панделката ииии... пак в хладилника за поне 4-5 часа... Да ви предупредя, че тортата е над 5.500 кг и е незнайно колко точно калорична... Но е безумно вкусна, опитайте, наистина си заслужава... Не е красива, като фондановите, но определено ще получите гастрономически оргазъм от първата копка в нея...

сряда, 11 юли 2012 г.

Проектът "Адрес: Любов"



   Здравейте, приятели и приятелчета! Чувствам се странно добре... Започнах всекидневен и размазващ спорт и... желанието ми "да покорявам света" някак си стана по - мощно отвсякога. Животът отново е прекрасен, с отворени и затворени очи!
   Искам да ви разкажа за новото проектче, по което работя от известни време. Наскоро човек, когото безкрайно обичам (Стамбе, ти знаеш колко много, нали?!) ме помоли да създам някакъв вълшебен любовен подарък за момичето, което го кара да стъпва във въздуха... Ех, какво усещане само! Дай, Боже, всекиму! Та голямо мислене падна и накрая хоп измислихме го - една сладурска пощенска кутия пълна с малки писъмца с любовни мисли и комплименти към дамата на сърцето му. Кутията смятам да изработя като пресовам от тази цветна изкуствена тревичка, която поставяме под яйцата за Великден, да изрежа и зашия кройките с капронен конец, като оставя и вратичка, за да се вадят писъмцата. Всяко послание ще поставя в ръчно изработени разноцветни пликове с марка и декорация. Незнайно защо, когато започнах работа по проекта се сетих, че едно време имаше едно предаване "Адрес 4000", където хората изпращаха писма с надеждата да срещнат любовта и заглавието само си дойде - "Адрес: Любов".
  За сега работя по пликовете, когато съм готова, ще кача снимки, за да се похваля хаххаххах. Шегичка! Бих се радвала да споделя с вас труда си - може би ще получа различни препоръки или пък мнения. Изчезвам, нали знаете, че любовта не може да чака!
   Опс вече е сутрин... Почти 6:30 часа... Ироничното момиче осъмна в най - приятната компания на света (Иван Танчев -Ивчооо!) иии неусетно декорира всички 365 плика... Ето ги и тях:














Приятели вече е 14:00 часа и сглобих пощенската кутия. Преди няколко дни си пресовах влакната, оставих ги добре да изсъхнат и станаха два идеално твърди влакнести листа! От тях си разкроих кутията по фантазия и вече е време да се похваля (е още не сме се декорирали, нооо да покажа напредък :)):
Това е един готов пресован лист влакна върху стреч фолио


Ирония крои :)

....ама каква си ми разпиляничка мърлячка....тц тц тц....

Къщурката е готова...
айде отворена вратичка...
























         Иронийка вече е спокойничка... Приключих с любовната си къщичка, разчистих неразборията във вълшебната си работилничка и самодоволно седнах да ви споделя радостта си. Забавих се с около два часа, но може би чакането си е заслужавало, защото резултатът е една широко усмихната влюбена рожденичка. Да ни е жива и здрава новата сестричка и да радва всеки ден единствения приятел, който някога съм имала и дай Боже цял живот ще имам! И ето го финалът на проекта "Адрес: Любов":




Сега спокойно мога да тръгна за там, накъдето съм се запътила... Дано намеря място за себе си и за вълшебната си работилничка, защото тя е единственото истински мое нещо и ако изгубя нея, ще изгубя и себе си... Вълшебна нощ, джуджета!



четвъртък, 28 юни 2012 г.

"Щедрото дърво"


"Ако не можеш да се намериш на страницата в първите години на живота си,
                                         ще продължиш да се търсиш на какви ли не неподходящи места."




   "Липсват ти първите седем години!" - обикновено хората имат предвид, че нещо с възпитанието ти не е наред. Но всъщност голяма част от проблемите на човека се коренят в детството му, а останалата част - в неуспешните опити да го преодолеят. Детството е моментът, е който детето трябва да получи обич и разбиране или по - точно да не допускаме то да се чувства лишено от тях, всякаш не ги заслужава. Макар и в забързания ни съвременен живот, трябва да намираме време за игри и забавления с децата си, да се интересуваме от проблемите им и да ги напътстваме. Защото по един или друг начин времето минава и  те все някога порастват, но ние сме отговорни за това, което сме създали. 
   "… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!” Дж. Стайнбек, "На изток от Рая"... 
   Но всъщност каквото и да правиш - добро или лошо, вината никога не изчезва, защото никога не си достатъчно добър... за себе си... Няма и да се почувстваш обичан, защото сам себе си не обичаш, дори не допускаш, че заслужаваш да си обичан... Не създавайте нещастници, обичайте децата си, покажете им, че са важни и никога, никога не ги карайте всеки ден да доказват, че са добри и могат, не превръщайте животът им в безкрайни състезания... Садистично е да принуждаваш дете да се бори за обичта и вниманието ти!
   Поставих това заглавие на публикацията, тъй като днес прочетох за "ен-ти" път едно детско разказче "Щедрото дърво" на Шел Силверстайн, което винаги ме просълзява и ме кара да се замислям - всеки път под различен ъгъл... Прочетете го и вие, защото детската книга ни помага да проумеем сами себе си и ни показва, че на един въпрос, съществуват няколко верни отговора...
ЩЕДРОТО ДЪРВО                                                  

Имало някога едно дърво… и то обичало едно малко момче. Всеки ден момчето идвало при дървото, събирало листата му, правило от него корона и играело в горската обител. То се качвало на дървото, разклащало клоните му и ядяло ябълки. А когато се уморявало, заспивало под сянката на дървото. Момчето обичало дървото много силно.
И дървото било щастливо.
Но дошло време, момчето порастнало и дървото често оставало само. От време на време момчето идвало при дървото и дървото казвало както преди: "Хайде, момченце, качи се по ствола ми, полюлей се на клоните ми, похапни ябълки, поиграй под сянката ми и ще бъдеш щастливо.” Момчето слизало от дървото, събирало ябълките и ги взимало със себе си.
И дървото било щастливо.
Но момчето повече не дошло … и на дървото му станало тъжно. И ето веднъж момчето се върнало. Дървото се заклатило от радост и казало: “Хайде момченце, качи се по моя ствол, разклати клоните ми и бъди щастлив”.
- Малко съм зает, за да се катеря по теб – казало момчето – Трябва ми дом, за да се сгрея – затова ми е нужен дом. Ти можеш ли да ми дадеш дом?

- Аз нямам дом – казало дървото – Гората е моя дом, но ти можеш да отрежеш моите клони и да си построиш къща. Тогава ще бъдеш щастлив.

И момчето отрязало клоните и ги отнесло, за да си построи къща. 

И дървото било щастливо. 

Но момчето не се връщало задълго. А когато се връщало, дървото било толкова щастливо, че почти не можело да говори.

 - Ела, момченце! – прошепнало то – ела и си поиграй.

- Аз съм малко стар и тъжен, за да играя – казало момчето – Имам нужда от лодка, за да отплувам оттук. Можеш ли да ми дадеш лодка?

- Отсечи моят ствол и направи лодка, за да отплуваш и ще бъдеш щастлив…

И дървото било щастливо… но не съвсем.

След дълго време момчето пак се върнало.

- Прости, момченце – казало дървото – но повече нищо не мога да ти дам. Нямам повече ябълки.

- Моите зъби не стават за ябълки. – казало момчето.

- Нямам вече клони - казало дървото – ти не можеш да се качваш по тях.


 - Аз съм остарял, за да се качвам на клоните ти. – казало момчето.


-  Нямам вече ствол, - казало дървото – и ти можеш да се плъзгаш по него.

Малко съм изморен, за да се плъзгам. – казало момчето.


- Прости ми, - въздъхнало дървото – исках да ти дам нещо, но от мен нищо не е останало. Аз съм просто стар пън.


-  Сега не ми е нужно много – казало момчето – трябва ми само едно тихо място, за да седна и отдъхна. Много съм изморен.

- Добре – казало дървото, протягайки се над земята, колкото му било възможно. – Добре, старият пън става за това, за да седнеш на него и да отдъхнеш. Ела, момченце, седни. Седни и отдъхни.

Момчето така и направило.

И дървото било щастливо.


Шел Силверстайн

       Потребността да даваш... Когато знаеш, че всички искат само да вземат... И въпреки това "дървото било щастливо"...
   Ако някога осъзнаете, че сте в някаква си напреднала възраст и нямате нищо, въпреки, че винаги сте създавали, печелили, помагали и раздавали... Но всъщност не сте ценили нито труда си, нито натрупаните блага от него, не сте оставили нищо за себе си и всъщност не притежавате нищо свое и не разполагате с нищо наистина... Спомнете си, че имате себе си с цялата си пъстра душевност, усмихнете се, защото потребността ни от вещи и безкрайните ни нужди са само една хиперболизирана реалност на съвременния ГМО - свят!  

сряда, 6 юни 2012 г.

...И нека никога фалшиви думи да не обиждат любовта



                                              Има хора, които носят дъгата в душата си, има и
 такива, които я разсейват безвъзвратно, когато се докоснат до нея...



   Не ми припомняй! Недей... Среднощната буря уби спомена за дъгата и тя никога повече няма да опъне пъстрата си пътека към душата ми... Но отново е ден и се налага да го изживеем... Хубав, лош, безразличен... Човекът е роден в бури, животът му минава осеян с тях и смъртта му е буря, макар и за малцина, успели да се докоснат до малката му вселена. Колко е жалко да си човек... ГМО светът не е за нас...
   Понякога си мечтая да съм пътник, който минава отвсякъде и не остава никъде... Не пуска корени, не влага чувства, не инвестира нищо лично... Защо безразличието ми е толкова чуждо???
   Светът на мечтите се превърна в реалност - кратка, щастлива, болезнена, сива... Мигът на удоволствието изтри блясъка на мечтата, любовта почерня изцяло, създателят се превърна в разрушител, мълчанието проговори с най - силния си крясък... Всички чакаха безразличието да влеза в стаята... и все още го чакат... Понякога лъжите трупани с години, за миг оживяват в силуета на истината, кръвта на вярващия циркулира ускорително по всички точки на шибаното му тяло и той се предава... Колко е жалко да усещаш вкуса на края, преди да те е разлюляло удоволствието и все пак да се сгърчиш усмихнато в кулминационната му точка... Защо мечтите никога не си тангират с реалностите? Защо мечтателят си остава такъв завинаги и все чака някой да размазва торти в лицето му, за да му припомни, че е просто поредената цигара, изпушена, размазана в пепелника и забравена?
    Защо и тя трябваше да почернее? Защо ми откраднаха мечтата? Защо надеждата на оптимизма се изпарява, точно когато си сам и имаш най - голяма нужда от нея? Защо когато някой те смаже все се намира друг да те довърши? Може би защото да си човек е даденост, но определено не е призвание! 
   Наистина е тъжно да осъзнаеш, че сбъдването на едно съкровено желание, може да се превърне във филм на ужасите... Но по - тъжно е, когато разбереш, че си по - лош и от самия сценарист...
   Умряла до доказване на противното... Айде бягай да се снимаш!
   
   

събота, 26 май 2012 г.

Мечтите се раждат някъде в реалността


"And someday I know it'll all turn out..."





   Точка... точка... запетая... Тъкмо си помислих, че съм стара и изморена за такива неща, и се появи той... Почти реален, толкова прекрасен... Все още усещам дъхът му как лети над шията ми и кара залепеното ми сърце да трепери... В миг си помислих, че танцуваме в красива бална зала, с музиканти в смокинги, единствени... Мисля, че свиреха Sting - "When we dance", и пак, и пак... Това е музиката за мен и теб... Ние сме красиви заедно... Споделените усмивки и тишината ни ни правят неповторими, родени да се срещнат... Ти често се правиш на шут, когато съм тъжна, понякога си смешен и забавен, понякога си по - тъжен и от мен, но винаги намираш начин да измъкнеш усмивката ми, независимо колко старателно съм я скрила. Когато си загрижен си толкова различен... А всъщност колко ли е трудно да си загрижен, за някого, на когото не му пука за самия него... Спираш сълзите, преди да са напълнили очите ми и караш дори нещастието ми да се усмихне. Колко е прекрасно да си важен в свят пълен с маловажности! А ние все още танцуваме... Нашия неповторим, вечен и единствен танц... 
   Без допир сме едно, мислите и душите ни се докосват някъде из въздуха, реят се свободни, но винаги се намират и преливат едни в други... Докато реалността не ги смути... В свят на мечти теб винаги ще те има, ти ще си до мен и аз до теб, душите ни са вплетени една в друга и любовта ги е вързала с вълшебната си панделка... 
  Понякога ми се иска да те видя и пак да потанцуваме... Ровя в душата си, отварям хиляди ключалки, троша собствените си катинари, минавам отвъд себе си, намирам те, обичам те, разплаквам душата си на сбогуване, после лепя отломките, маскирам и декорирам пукнатините... и така докато наистина те срещна някой ден!
  И за да няма тъжен край приказката: "Мечтател срещнал мечтател и залепил шарената си душица с вълшебното лепило..."
   

неделя, 20 май 2012 г.

LOVE ROOM: "Влез и затвори вратата!"

Голямата любов е като детската усмивка - абсолютно безценна!

  "Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." - Майкъл Конъли, "Законът на Бош". И аз го вярвам, господин Конъли! 
   В живота си човек среща толкова много хора, колкото песъчинки има в морския пясък, от тях отсява толкова мидички, колкото му харесват, от тях си прави герданче от приятелчета за късмет, а в средата поставя по една перличка, за да го направи щастлив завинаги...
   Но хората сме разсеяни, не се грижим за своите "перлички", намираме ги и после ги губим. Не осъзнаваме богатството си, въпреки вградената си алчност... (я виж ако беше нЕкое нещастно левче, сигурно щяхме да сме по - старателни). 
   И така, ако все пак не изгубим щастието си, често то само си отива, а понякога самите ние се отказваме от него - дали поради разни странни избори и жертви в името на нещо си, дали защото ни е трудно да повярваме, че го заслужаваме... Странно нещо сме ние хората, все търсим, а като намерим, започваме да се озъртаме във всички посоки, чудейки се - "да скоча или не?". 
   Така или иначе миналото е завинаги изгубено и спомените, ако не заличени, трябва да бъдат заровени, някъде из лабиринтите на душата, до следващата неуговорена среща с тях. Макар и прекрасни те носят прекалено много болка, преживявана отново, и отново... Винаги върху усмивката се разливат скришни самотни сълзи, които никой никога няма право да вижда, камо ли да изтрива. Няма смисъл да бягаме от спомените, те винаги ни настигат... Няма нужда да се съпротивляваме, битката е неравна и обречена. Може да действаме с разума си, но чувстваме със сърцата си... А горката душица е екзалтирана някъде там в ъгъла, без право на мнение. Всъщност само тя единствена знае, кога и как сме намерили любовта, както и как сме я изгубили. Ако сме били простреляни от куршума на г-н Конъли, ние винаги вътре в себе си го знаем, душата сива от мъка си гасне всеки ден, гаснем и ние с нея.  Няма как да се чудиш дали си подминал голямата си любов, ако си - определено го знаеш, всъщност не - чувстваш го!
   Чувала съм да казват, че ако някой те обича, той ще намери начин да е до теб въпреки всичко и как не трябва да се съжалява за хора, които не са застанали до нас, когато е било любов... Не вярвам в това! Има хиляди причини да си тръгнеш, както и да те напуснат. Както и има много начини да обичаш някого, като нито един от тях не включва да му обърнеш гръб, да обидиш любовта с гордост и да прегърнеш безразличието...
    За тези, които са я намерили, получили, изгубили, изхвърлили, тези, които я чакат и тези, на които им се иска да забравят за нея, нещо любимо:


"...Стъпка лекомислено гореща,
Не съдбовен знак необясним –
Свърза ни една случайна среща
И с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче
В свойте безразсъдства и беди
Неласканите недей закача,
Неизпепелените щади.

И когато за любов голяма
с друг си шепнеш в уличния мрак,
тръгнал на разходка, може двама
ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече
и с поклон нехайно отривист
тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“
ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,
няма да изпитам жал дори —
любилият повече не люби
и угасналият не гори."



 Сергей Есенин, "Ти не ме обикна, не пожали..."


събота, 19 май 2012 г.

Домашни "КЪСМЕТЛИЙСКИ ДЕТЕЛИНИ"

   Уопсс!!! Надявам се, не сте си помислили, че Ирония е забегнала някъде и е зарязала GRAND PROJECT "Създай ме". Тези дни усилено работих по новото си проектче и бих искала да споделя с вас радостта си от създаването му.
   Всъщност нищо ново - всичко започна в социалната мрежа, когато една моя любима приятелка (Мимси :*) ми сподели, че след няколко дни ще се събират със съучениците си по случай десет години от завършване на училище. Тя е прекрасен човек, при това е доста идейна. Имаше желание да зарадва приятелите си с някоя дреболийка, ей така за спомен от тази им срещичка. Прекрасен жест, нали! Та тя ми сподели идеята си - малки четирилистни детелинки. В последствие решихме вместо надпис с годишнината, випуска и училището по самата детелина, да направим свитъче (в което да е записано всичко, което тя иска). И така за мен остана реализацията на проектчето. 

Избрах да изпълня самите детелинки от оцветено в бледозелено солено тесто (с него често си изработвам всякакви фигури, мъниста, дори и забавни свещници). Ако някой реши да пробва - рецептата е следната - 2 части брашно, 1 част сол, 1 част вода и супена лъжица олио, която аз често забравям да сложа. Формичките изрязах с форма сърчице за сладки и ги слепих по четири (ако решите да слепвате неща от това тесто - правете го с вода, няма нужда от лепила). Пробих им по една дупчица на едно от листенцата със сламка. Последва едно гоолямо сушене (около 12 часа - до пълно изсъхване) във фурната на 50 градуса (не превишавайте тази температура, може да напукате фигурките, особено ако са по - големи!). И така вече изсушените детелинки оцветих с темперна боя, а детайлите им с акрилна - за лек релеф. Глазирах с два слоя акрилен лак (темпера освен, че цапа при допир, е твърде груб и матиран). Мислим си да залепим по една малка калинка на всяка детелинка и през дупчицата да промушим канапен конец, на който да закачим леко състарения свитък, но това може би утре (като естествено ще добавя снимка в напълно завършения вид на късметлийските ми детелинки). Всъщност идеята е да купим калинките, но аз ей така за проба направих няколко от останалото тесто и резултатът никак не е лош. Мисля, че бих си изработила няколко шепи за великденската си украса. 
   Тъкмо си се радвах подобаващо шумно на моите детелинки и ... се чудех какво точно не ме кефи в тях (вечно неудовлетворената от себе си Ирония)... Всъщност някак си ми простееха, разхвърляни по масата. Изрових една стара кошничка от някогашна икебана и реших да я "облека" с парче празничен плат и в нея да си наредя съкровищата... Определено точно там им е мястото... и точко като в приказките: те засияха щастливо в новия си червен дом...
  И ето моето голямо и вълшебно, късметлийско съкровище - току - що излязло от работилничката на джуджето...





вторник, 15 май 2012 г.

Сълзите на самотата

  Ден, после втори, трети... следващ и по - следващ... Животът е конвейр, ти просто минаваш през него. Усмихнат, вечно бързащ, доста приказлив, често досаден... такъв е денят... Такъв беше и вчера, и утре няма да е по - различен вероятно. Денят е леко нахален и доста обсебващ, той блокира мислите и руши мечтите ти. Макар и щампован с матрицата на ежедневието, смазващ и ограбващ, денят все пак е лесен. Не се налага да мислиш - всичко е ясно - работа, задължения, това може и онова не може, всичко е предопределено със всевъзможни норми. Ти не си човек, ти си като оверлог, бодеш си по пътя, но следваш извивките на кройката. Кой е шивачът ли? Ами шефа, семейството, обществото... Кой ли не! А кой е кроячът? Всички ние - човекът сам е изградил тази жп - линия и от стотици години кара недоволно по едни и същи релси, с тази разлика, че едни карат, а други само се возят. Не звучи особено красиво, но все пак това е по - приятната част на денонощието. 
   Я да превъртим сега часовника на 22.00 часа. Някъде изпод широката прозявка на физическата недостатъчност, започват да се прокрадват някакви си мисли. Все ти се иска да ги споделиш с някой, но пак като се замислиш разбираш, че е безмислено. Ако все пак решиш да говориш, след няколко моноспектакъла ще си се отказал. Хората изключително рядко разбират, тъй като са вглъбени в себе си, обсебени са от деня или просто не се интересуват. Рядко, но има и такива с мечти за утре, за различното утре, което дава надежда за една красива и споделена приказка, която прави от хората не партньори, а съучастници... тази, която сплотява и кара двойката да стане единица и да пребори простата аритметика. Парченцето "споделеност" най - често липсва и денонощието става като цяло нелицеприятно и самотата довършва предоставената и първа копка, като доиздълбава бездната между партньорите... Мислите и мечтите ти се надигат в теб като вулкан, взривоопасна смес от надежди, оптимистични нагласи и опити... Но вместо катализатор на реакцията, някой небрежно е завързал панделка на гърлото на вулкана, и той напразно се надува под напора на реактивите си. 
   Самотата е като кал, залепнала по белия ти панталон, но бързо изсъхнала и изпаднала все едно никога не е била там, през светлата част на денонощието... само малкото петънце остава да ти напомня за нея. След време петното завзема крачола ти, след години и целия панталон... Ако си дреха да си скочил в контейнера вече, но като си човек си ходиш кален до края...

събота, 5 май 2012 г.

Проектът "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ"


                                                                                       "... Не говори! Танцувам сам, макар и с теб!"



   Проклет е този, който е скрил любовта си от света, от другия и от себе си! Проклета да и самата ирония съвременна...
  Неотдавна ми разказаха увлекателна история за една изстрадана голяма любов, която търпеливо е преборила времето и сега цъфти, макар и позакъсняла, през есента. Исках да се запозная с историята от извора, макар че не обичам да се ровя в чуждите лабиринти. Та успях де :), бих я разказала и на вас, за да разберете нездравото ми любопитство, но толкова ме смрази красотата на това, което видях с очите си, че бих искала да я запазя за себе си... 
    Преди няколко дни обаче ме зарадва едно съобщение оставено ми в социална мрежа. Една пак толкова прекрасна история, стопирана за около десетина години, която в момента се дописва... Прекрасно! Както ми разказваше изпращача на съобщението: "За любовта времето е спряло! Тя започна точно там, където беше спряла преди десет години." Носталгично се усмихнах, прочитайки края. Човекът с писмото ме помоли да изработя подарък за главната героиня, нещо слънчогледово - слънчево, като нея. Как да не помогна на любовта? Все едно някой нави с ключе пружинката на креативността ми и зарових нос в слънчогледовите си фантазии.
    Та снощи стартира проект "Слънчогледите". Закипя живот в работилничката на мечтите и Ирония най - сетне се усмихна вътрешно. 
   Реших да направя стъклопис на един буркан, на него да завържа плочка от солено тесто с надпис "Любовта е..." и вътре да натъпча папиросчета с думи, които я описват. "Любовното бурканче" смятам да скътам в една кутия за обувки от моите. И естествено да направя картичка с едно трогателно пожелание, което да бъде препрочитано често... Всеки елемент от подаръка трябва да съдържа някакво слънчогледче. Мисля си да направя и букет - изненада от бонбони, но него, ако имам време.
   И снощи започнах... Направих лист домашна рециклирана хартия, тъй като исках да го залепя в ъглите на подаръчната кутия. След това направих състарен и напукан декупаж върху капака на кутията със слънчогледи, добавих и рециклираната, леко позлатена хартия в два от ъглите на кутията, облепих стените и в оранжев тапет. Вътре за разкош поставих малко оранжев сатен, за да му е удобно на "любовното бурканче". Замислих каква ще ми е картичката - на пръв поглед идеята ми е доста проста - лицето и ще е максимално чисто, а вътре - пълно с изненади, всъщност като самата любов. 
   Да ви покажа кутийката си и да изчезвам да работя, че любовта достатъчно е чакала... Как обичам да е влюбено, само ако знаете!

 За сега картичката е само това, нещо като вътрешност, ще помисля над корицата и...


Това ще е окончателния вид на картичката ми - слънчева и весела отвсякъде, може би така е по - добре. Показвам и бурканчето, но и при него първоначалната ми хрумка отпада и сега трябва да поработя над пълнежа му. Но определено стана много слънчогледов :)))).
  


 Надявам се да съм ви позабавлявала с домашните си труд и творчество! Слънчогледов ден от мен, слънчогледчета!
 П.С. Вече е почти 3 часа посред нощ... Ама ентусиариазираното слънчогледче току що привърши пълнежа на бурканчето и бърза да се похвали :)))).





 Време е да придърпам тъжната музика там, където и е мястото - на опашката и да се порадвам на факта, че въпреки "негатива", в който живея(ем), все още намирам неща, които ме карат да съм жива по 20 часа в денонощието! Благодаря на виновниците! Напред към новите задачи!


неделя, 29 април 2012 г.

МЕЧТАТЕЛ


  Мечтател... Животът е цирк... Клоунът - мечтател. С цикламени гащи на бели точки и шарена ризка... Винаги весел! С опънати зелени тиранти на маргаритки... Карикатура! Нахлузил раиран цилиндър с периферия гъба... Чадър на нещастник, скрил в себе си всичко - статист - наблюдател!
   Когато валяло мечтател тръгнал да търси... късмета..."По вода е!" - извикал статистът... "Не, просто търся слънце там, където го няма, нали съм мечтател" - отвърнал клоуна. След множество бури и скоростни водовъртежи мечтател срещнал... реалност. Сверил счупен ръчен часовник, обърнал дрехи с шевовете навънка и забързано скочил в пералнята на живота. А там... там пристигнал навреме за една центрофуга... Изпран, пременен и пречистен бил по - голяма реалност от самата реалност. Тъй земен, тъй подреден, тъй спретнато скучен... Тъй спрян като думи изпод закопчана до гърлото риза... Но мечтател живеел усмихнат и весел - "Такъв е живота!", а реалност била щастлива... Убила неволно един цял космос, една перспектива... Но реалност все пак съществува и при това щастлива. 
   По мрачния тротоар вървял мечтател. Пейзаж - негатив, но реален. И гледал, и чакал, и търсил мечтател цвят в негатива... Отчаян мечтател глава увесил, търкулнал се цилиндърът - гъба... Мечтател видял пъстри райета. Разбрал, че цветът си е в него. Обърнал дрехи във вярна посока, разместил стрелките и мечтател тръгнал да търси... мечтател!

събота, 28 април 2012 г.

Великденски преживявания

   Малко съм позакъсняла, но все пак държа да ви покажа великденската си емоция. Тази година реших да не си купувам нищо като украси за Великден, използвах само това, което имам и това, което мога сама да си изработя. Цветово избрах циклама и бяло, защото е свежо и мен лично ме зарежда с много енергия. Кулинарните ми творения не бяха много на брой, но наистина не съжалявам, не и този път. Нещо повече - доволна съм от себе, този път наистина се справих и се гордея. Готвих само 48 часа и изработих няколко весели гирляндчета, поставки за чаени свещи от хартии и малки картички с имената на гостите. Това е - както се казва малко, но от сърце. За мен и семейството ми беше прекрасно!