Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

неделя, 20 май 2012 г.

LOVE ROOM: "Влез и затвори вратата!"

Голямата любов е като детската усмивка - абсолютно безценна!

  "Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." - Майкъл Конъли, "Законът на Бош". И аз го вярвам, господин Конъли! 
   В живота си човек среща толкова много хора, колкото песъчинки има в морския пясък, от тях отсява толкова мидички, колкото му харесват, от тях си прави герданче от приятелчета за късмет, а в средата поставя по една перличка, за да го направи щастлив завинаги...
   Но хората сме разсеяни, не се грижим за своите "перлички", намираме ги и после ги губим. Не осъзнаваме богатството си, въпреки вградената си алчност... (я виж ако беше нЕкое нещастно левче, сигурно щяхме да сме по - старателни). 
   И така, ако все пак не изгубим щастието си, често то само си отива, а понякога самите ние се отказваме от него - дали поради разни странни избори и жертви в името на нещо си, дали защото ни е трудно да повярваме, че го заслужаваме... Странно нещо сме ние хората, все търсим, а като намерим, започваме да се озъртаме във всички посоки, чудейки се - "да скоча или не?". 
   Така или иначе миналото е завинаги изгубено и спомените, ако не заличени, трябва да бъдат заровени, някъде из лабиринтите на душата, до следващата неуговорена среща с тях. Макар и прекрасни те носят прекалено много болка, преживявана отново, и отново... Винаги върху усмивката се разливат скришни самотни сълзи, които никой никога няма право да вижда, камо ли да изтрива. Няма смисъл да бягаме от спомените, те винаги ни настигат... Няма нужда да се съпротивляваме, битката е неравна и обречена. Може да действаме с разума си, но чувстваме със сърцата си... А горката душица е екзалтирана някъде там в ъгъла, без право на мнение. Всъщност само тя единствена знае, кога и как сме намерили любовта, както и как сме я изгубили. Ако сме били простреляни от куршума на г-н Конъли, ние винаги вътре в себе си го знаем, душата сива от мъка си гасне всеки ден, гаснем и ние с нея.  Няма как да се чудиш дали си подминал голямата си любов, ако си - определено го знаеш, всъщност не - чувстваш го!
   Чувала съм да казват, че ако някой те обича, той ще намери начин да е до теб въпреки всичко и как не трябва да се съжалява за хора, които не са застанали до нас, когато е било любов... Не вярвам в това! Има хиляди причини да си тръгнеш, както и да те напуснат. Както и има много начини да обичаш някого, като нито един от тях не включва да му обърнеш гръб, да обидиш любовта с гордост и да прегърнеш безразличието...
    За тези, които са я намерили, получили, изгубили, изхвърлили, тези, които я чакат и тези, на които им се иска да забравят за нея, нещо любимо:


"...Стъпка лекомислено гореща,
Не съдбовен знак необясним –
Свърза ни една случайна среща
И с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче
В свойте безразсъдства и беди
Неласканите недей закача,
Неизпепелените щади.

И когато за любов голяма
с друг си шепнеш в уличния мрак,
тръгнал на разходка, може двама
ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече
и с поклон нехайно отривист
тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“
ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,
няма да изпитам жал дори —
любилият повече не люби
и угасналият не гори."



 Сергей Есенин, "Ти не ме обикна, не пожали..."


2 коментара: