Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

вторник, 24 май 2011 г.

Млада съм и съм стара...едновременно


   Млада съм и съм стара... едновременно! Странно как годините "отвън" и "отвътре" могат да се разминат във времето осезаемо. Вечната битка между "тялото" и "душата", война без победители, всички са губещи, жалка историйка. Не е ли това най - голямата спънка за хармонията - ти си, а всъщност не си ти???
   Колко пъти желанията на "тялото" са принизявали "душата" ти? Колко пъти скрупулите на "душата" ти са ограничавали "тялото"? Удовлетворение - никакво, поуки - никакви!
   Надраствайки телесните си желания, човек обикновено си мисли, че се извисява, но така ли е? Дали често не се връща назад, преглеждайки старатено спомените си... Затваряйки очите си, спираш ли да виждаш?
   Следвайки желанията на тялото си, не нараняваме ли душите си, не прегазваме ли себе си, вътрешния си мир? Заглушавайки звука на мислите си, спираш ли да чувстваш вината отвътре?
    "Нещата не са добри и лоши, само мислите ни ги правят такива." Ако мислим положително (по - скоро дори утвърдително) за нещата, които правим или желаем дали ще намерим хармонията? Ако си прощаваме сами на себе си ще синхронизираме ли развитието си "отвън" и "отвътре"?
   Млада съм - "отвън" и "отвътре"... Когато науча отговорите... ще съм стара - "отвътре" и "отвън"...

петък, 20 май 2011 г.

"Книгата на живота ми"


   Танцуващи сребристи буквички по дебелата и черна кожа, грижливо вързана детска панделка с две ушички... без катинар и без ключе... книгата на живота ми... Отворена, прочетена, с магическо мастило, без рисунки, леко смешна, малко тъжна... като мен. С две корици, с много заглавия, с едно лице...
   Всеки ден е страница, всяка емоция е абзац, всяка усмивка е буква, всяка сълза е многоточие. С магическо мастило написах душата си, то изсъхна и тя изчезна... също като него... Върху изписаната страница сложих двуеточие и затворих скобичката и стана усмихната буквичка...
   В началото записах вярата...Детската вяра в слънцето, в живота и в хората... Но мастилото изсъхна...
    После добавих любов... Любовта към слънцето, живота и към хората... Двуеточие и затворена скобичка...
   Накрая нарисувах надеждата... Но мастилото ми свърши... Издрах листа, оставих следи, видими само под ъгъл, под ъгъла на душата ми.
   Тя е отворена - не пази тайни, не разкрива истини, не съдържа мъдрости, тя е книгата на живота ми. Прочети я, ако можеш! Прозрачното мастило се чете в очите ми, двуеточията и скобичките са в сърцето ми, следите са лабиринтите на душата ми... Намери я... ако можеш!
   Защо ми е книга тогава? Щом подобно на охлюв нося всичко със себе си...


понеделник, 16 май 2011 г.

Пътят

   ... Градът потъна в мъглата на нощта...Пулсът на доскоро шумния град бавно затихваше подобно на колебание на махало около равновесното му положение. Тишината уби и малкото останали акорди на празничния ден. Уличните лампи осветяваха дърветата, люлеещи се като пияни минувачи тръгнали за никъде и за навсякъде. Сърцето на града спеше дълбоко, необезпокоявано от еуфорията на изминалите нощи. Градът сънуваше реално нереалния си сън отново и отново...
    Прозорецът на мечтите светеше в червено... "Не, не това червено!" - помисли си градът, все едно неволен наблюдател на повтарящите се сцени... Макар и знаещ края на съня, градът все пак любопитно надничаше през червения прозорец. Там вътре, както всяка нощ го очакваше старицата със сивите коси, тези безкрайно дълги сиви коси. Раменете на жената бяха дотолкова отпуснати, че ръцете и почти минаваха коленете... Синьо - сивите петна по краката и прозираха изпод бялата и празнична рокля... Градът така и не беше разбрал защо жената бе с тюлена дреха... Нима някой би облякъл жюлещия тюл върху отворените си рани просто, за да си легне?!? Изпочупените нокти, увиснали на искрящия тюл всякаш я придържаха в изправено положение... Но тя стоеше, толкова силна и студена. Подутите и глезени бяха я закотвили толкова здраво към пода, всякаш оковите на времето не я оставяха да направи и крачка, без значение напред или назад. Белезите по издраното и лице ужасяваха града всяка нощ... Очите и бяха все така сиви, блуждаещи и лишени от емоции... Не тъжни, а просто сухи и безжизнени. Почти загубил интерес, отегчен от сивотата и, градът обърна гръб на прозореца на мечтите... Но нещо го накара да се обърне. Тази нощ тя не се усмихваше, не всяваше надежда... "Явно вече е разбрала, че мечтите просто не се сбъдват!" - помисли си градът. В този момент старицата тръгна към вратата, прекрачи прага на сигурния си дом и се сля с мъглата навън. Някъде там, жената се луташе между нищото и нещото, търсеща табелата с посоката за един нов ден, макар и делничен... Градът вече не можеше да види дори и сянката на уморената и сивота. Жената изчезна... и мъглата изчезна с нея - ръка за ръка, заедно по пътя...  
   Пропукан и мрачен... Пътят на една самота... На табелата пише "За никъде"...
   Have a nice day!!!