Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

понеделник, 16 май 2011 г.

Пътят

   ... Градът потъна в мъглата на нощта...Пулсът на доскоро шумния град бавно затихваше подобно на колебание на махало около равновесното му положение. Тишината уби и малкото останали акорди на празничния ден. Уличните лампи осветяваха дърветата, люлеещи се като пияни минувачи тръгнали за никъде и за навсякъде. Сърцето на града спеше дълбоко, необезпокоявано от еуфорията на изминалите нощи. Градът сънуваше реално нереалния си сън отново и отново...
    Прозорецът на мечтите светеше в червено... "Не, не това червено!" - помисли си градът, все едно неволен наблюдател на повтарящите се сцени... Макар и знаещ края на съня, градът все пак любопитно надничаше през червения прозорец. Там вътре, както всяка нощ го очакваше старицата със сивите коси, тези безкрайно дълги сиви коси. Раменете на жената бяха дотолкова отпуснати, че ръцете и почти минаваха коленете... Синьо - сивите петна по краката и прозираха изпод бялата и празнична рокля... Градът така и не беше разбрал защо жената бе с тюлена дреха... Нима някой би облякъл жюлещия тюл върху отворените си рани просто, за да си легне?!? Изпочупените нокти, увиснали на искрящия тюл всякаш я придържаха в изправено положение... Но тя стоеше, толкова силна и студена. Подутите и глезени бяха я закотвили толкова здраво към пода, всякаш оковите на времето не я оставяха да направи и крачка, без значение напред или назад. Белезите по издраното и лице ужасяваха града всяка нощ... Очите и бяха все така сиви, блуждаещи и лишени от емоции... Не тъжни, а просто сухи и безжизнени. Почти загубил интерес, отегчен от сивотата и, градът обърна гръб на прозореца на мечтите... Но нещо го накара да се обърне. Тази нощ тя не се усмихваше, не всяваше надежда... "Явно вече е разбрала, че мечтите просто не се сбъдват!" - помисли си градът. В този момент старицата тръгна към вратата, прекрачи прага на сигурния си дом и се сля с мъглата навън. Някъде там, жената се луташе между нищото и нещото, търсеща табелата с посоката за един нов ден, макар и делничен... Градът вече не можеше да види дори и сянката на уморената и сивота. Жената изчезна... и мъглата изчезна с нея - ръка за ръка, заедно по пътя...  
   Пропукан и мрачен... Пътят на една самота... На табелата пише "За никъде"...
   Have a nice day!!!

Няма коментари:

Публикуване на коментар