Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

събота, 25 юни 2011 г.

За безразличието... с любов

   Чувала съм да казват, че "денят се познава от сутринта"... Моето утро винаги е било щастливо, широко усмихнато и обещаващо... Странно как нещата се променят?!? Поредната самотна вечер. А, самотна ли казах, мне, не... никога... Absolut Vanilia е с мен! Любимата ми компания... Кога престанах да бъда "мултисоциална", защо позволих на всичко около мен да ме смачка, как допуснах безразличието да превземе тялото, душата и сърцето ми? Предадох ли се или то наистина ме превзе? Безсилна, безжизнена, безнадеждна... не просто безразлична... Айде наздраве - за безразличието с любов!
   Какво е то безразличието и има ли то почва в моята душица? Безразличие според тълковния речник означава "чувство и/или емоция на човека, при което психологически няма определено отношение към обект или обствоятелство. То не е нито положително, нито отрицателно." При мен е цялостно усещане - нямам отношение към целия си живот. Далеч не съм изпаднала в обикновена депресийка или в самосъжаление. Дори не съм изгубила контрола, на който очевидно много държа (за съжаление!). Въпреки, че съм безполезна като човек, всеки ден ставам и отмятам хиляда и една задачи от дневния си план, но това не ме прави по - малко безразлична. Няма ми го вкуса към живота - тръпката, емоцията, истинското желание... Дотолкова съм се роботизирала, че не оценявам реално нещата около себе си - нито тези, които правя, нито тези, които не правя (по - скоро не смогвам да направя). Вечното ми недоволство и неудовлетвореност от самата себе си отключиха тази апатия, не ми трябват много размисли по темата... Все едно ми е дали ще се справя, дори малките ми лични състезания нямат тежест вече. 
   Но нали броя себе си за силен човек, реших, че подобно на барон Мюнхаузен ще се изтегля за косите сама от ямата на безразличието... Купих си най - мъдрата детска книжка - "Малкият принц", за да си припомня важните неща в живота. Мисля, че преоткривам детето в себе си! Усещането е уникално! Буквичките ме поглъщат и вярната ми ванилова приятелка започва да става излишна...
   Та за спасителния пояс - книгата... Малкият принц нарича възрастните "странни хора" и с право. Какво губим като порастваме? А пораствайки, израстваме ли? На първо място губим свободата си - за мен (имайки предвид Водолея в мен най - вече) това е пагубно. Колкото и да ни се иска, външната ни свобода е абсолютно невъзможна, ограниченията, стените и бариерите са навсякъде, само обърнете поглед и те са там, и там, и там... А за вътрешната свобода, тази на духа... Схващанията на хората са, че човек е вътрешно свободен, когато обича. Не съм склонна да се съглася с това твърдение. Второ, възрастният губи очи за красивото, той престава да търси, да се вглежда, не намира своя "еш" (един от два предмета, които образуват цяло като двойка) в живота именно поради тази причина. Възлите на предразсъдъците стягат душата му и човек започва да вижда предимно с очи, а не със сърце. А както е казал Екзюпери (пак е това "книжле") "същественото е невидимо за очите". Не мечтаем, а точно мечтите ни биха ни завели навсякъде, биха ни дали крилете на щастието и биха ни озарили с вечна усмивка. Оптимизмът на детето, кастрираното от прегради и негативи съзнание, чистият детски поглед, гледащ с обич и неразбиране... Безценно! А какво печелим, като сме "големи"? Печелим един богат речник (който вечно използваме не по предназначение!), една бедна фантазия, един мрачен поглед, една прекомерна гордост, един голям страх от провали, един впечатляващ егоизъм, едно голямо безразличие... За грубия материализъм, който вече възприемаме като поредната нужда в живота си няма да говоря... Парите са хляб и вода днес, само не трябва да забравяме, че Исус е нахранил многохилядния народ с 5 хляба и 2 риби, не поради количествата, а заради вярата - дал им е парченце от себе си! 
   Май вторият въпрос се превърна в риторичен? Човек пораствайки физически - просто остарява и се смалява нравствено. Душицата му става все по - дребна и безлична, че и безразлична...     
   Безразличието ли? Ами няма го... изчезна! Искам да съм дете, което да расте, но само в рамките на детството си - обградено с обич, дори и собствената си. Тя е достатъчна, защото всичко е в нас самите. Мислите ми са моята сила, аз самата съм дух, Бог е единственият лекар, а Бог е любов!   
    Нека оставя финала за Екзюпери, толкова красиво го е написал... "Опитомяването", това е безценното приятелство, грижата на хората един към друг и отговорността, която носят към тези, които "опитомяват". Човек не бива да е безразличен към живота, във всеки от нас има толкова обич,която трябва да бъде раздадена...                                               
   
  "Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...
И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

2 коментара:

  1. Колко ли от нас си повтарят,че са ОТГОВОРНИ за своята роза......само за да го запомнят :(

    ОтговорИзтриване
  2. Да, запомнят, направо наизустяват, но така и не го разбират и чувстват истински. Опитомяването е нещо като отживелица вече, а грижата за някого - досадно задължение :(

    ОтговорИзтриване