Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

неделя, 27 март 2011 г.

"Мълчаливият разговор"

„Вярвам в слънцето - дори когато не свети; вярвам в любовта - дори 
когато не е проявена; вярвам в Бога - дори когато мълчи.“

безименна жертва на Холокоста 


   Човек говори с устата или с поведението си? Чува с ушите или със сърцето си? Много често думите биха излъгали, биха оставили погрешни впечатления. Но не и неволния жест, искрата обич, която даряваш всекидневно на света - тя не лъже и не греши. Ушите ти чуват, това, което лъжливите думи "цитират", всякаш наизустеното... Сърцето възприема невидимото, онова неизказаното, онова което те стопля, онова от което много боли... 
   Поведението на човека е като словосъчетания от жестове - понякога само трябва да внимаваш, за да не изтървеш нишката... Често пропускаме, чакаме да чуем думите, но те така и не идват... Или закъснели, създават излишни размисли за непоправимо отминали вече моменти... Животът, напрегнатото ежедневие притъпяват усещанията ни... Някак сме свикнали да говорим, дори за неща, които не сме усетили, неща които не чувстваме и не мислим, просто по навик... за да запълним тишината, за да си спестим неудобството от нещо, за да не изглеждаме скучни или просто, за да не разочароваме събеседника си... Говорим излишно много, когато сме весели и еуфорични, когато сме тъжни и ядосани, когато мразим и обичаме. А всъщност всяка емоция би могла да е тиха и много по - искрена, ако не е облечена с думи, а нарисувана с жест... Просто невидим жест... Но той трябва да се почувства... със сърцето... А ние нямаме сърца... Ушите и очите ни са превзели всички възприятия... С тях гледаме, чуваме, та дори и чувстваме... защото е по - лесно - "сдъвкано и изплюто", но от нечия чужда уста! Гнусно, нали?!?
   Истината (моята истина!) е, че когато имаш какво хубаво да кажеш - трябва да го кажеш по всякакъв начин - с уста, с очи, с жест на внимание, със сърцето си и с цялата си душа... Само така можеш да се докоснеш до другия... Хубавите неща в живота на човека не са чак толкова много, за да си пестим изразните средства. Кризата в общуването между хората отдавана е надминала глобалната финансовата криза. Както  в целия ни жалък животец, човек е свикнал да пести от най - хубавото... от лукса да зарадва някого!
   Какво става, когато трябва да кажем нещо лошо - ние не спестяваме - използваме цялото си въображение да обидим човека и то по най - отвратителния начин, в негово отсъствие, разбира се. Както се казва "бедна ти е фантазията, колко ми е богато въображението"! Иначе, когато човекът е пред нас добрите ни приятели - думите са все така мили - същите, които не бихме използвали обаче, когато искаме да изразим нещо хубаво... Жалки "счупени чаши" живеят жалкия си фалшив живот, задушени от собственото си жалко безвремие... А колко по - лесно е да си кажем и покажем истината - такава, каквато е!
   Колкото и възмущение да предизвикам у малкото хора, които ще прочетат написаното, знам, че всички го правим... Кой по - често, кой по - рядко, съзнателно и несъзнателно се нараняваме ежедневно - сами себе си и един друг... Наказваме се с мълчание или с пресилени думи - резултатът е един и същ - повече "счупени чаши"... Важното е да го осъзнаваме, да се стараем да изровим човека изпод съществото в себе си и да бъдем добри, дори и когато някой предизвиква най - лошото в нас... Защото да си човек не е най - лесното нещо днес!
   Искам да се родя отново - да намеря себе си и да избягам от себе си едновремнно... Но някъде там, където ще "пасвам" и няма да съм излишната, защото съм просто различна...

Няма коментари:

Публикуване на коментар