Животът е състояние на съзнанието

   Човекът е индивидуален разум, съзнателно чертаещ пътя си или лесноконтролируема марионетка, следваща предначертан сценарий? Въпросът ми е колкото банален, точно толкова и екзистенциално важен. Какъв е верният отговор... Всъщност отговор няма, или поне правилен не съществува... Всеки сам трябва да си отговори за себе си - въпрос на вярвания, схващания за живота и личния микроклимат, дори на усещане, проницателност и избор на отправна точка.

   Много ми се иска да вярвам, че човек живее, съзнателно избирайки пътя си - без ограничения, без чужда намеса - съзнателна и несъзнателна, без предразсъдъци и най - вече без манипулиращата ръчичка на другарчето... Казано накратко "Добре дошли в страната на свободата!", която всъщност съществува само в илюзорния свят на "детето"...

   Човекът е индивидуален разум, съзнателно чертаещ пътя си:

   Нека вземем за отправна точка "изборът". В известен смисъл "изборът" е вектор (физически погледнато!) с неговото начало - моментното решение и посока - личното щастие. Животът винаги е с единия крак, прекрачил прага - тогава идва ред на моментното решение - всеки сам си избира какво да направи, като посоката на това решение е една - съзнателен и подсъзнателен стремеж към лично щастие. И така направили сме свободния си избор, какво следва? Според мен всеки ден правим избор, всеки избор води до няколко нови избора, които прогресивно генерират нови възможности и решения... И така в крайната точка, когато извървим собствения си път от "избори" (по конкретния казус, не житейския си път) можем да преценим доколко те са били правилни, кой избор ни е отвел до задънена улица, кой е бил полезен и кой преломен и най  - важния въпрос - спазили ли сме посоката (постигане на личното щастие)? Но това ще е най - тъжната закъсняла равносметка... Една от най - важните физични величини е времето, а то вече ще е отлетяло (не животът ни, а времето за конкретния избор). И така: не виждаме нищо съзнателно в това, да си изгубиш времето с лични, но все пак грешни решения! Аз бих казала, по скоро грешни, но пък собствени и градивни...

   Човекът е лесноконтролируема марионетка, следваща предначертан сценарий:

   Нека изборът ни е вменен от някой или нещо, извън нас. Дори по - точно казано извън вътрешната ни природа. Тогава можем да разглеждаме "изборът" като константа, зависеща от измерителната система - човекът или предразсъдъка, вменил ни го. Какво следва след подобен "избор"? Възможностите са неограничени и тук - правилно, грешно, дори съществува възможност "изборът" да няма отношение върху нашия живот, тъй като не е личен. До колко подобен ход би ни научил на нещо обаче. Знам, че има хора, които обичат лесните победи (без усилие, без труд, без мисъл), знам също, че тези хора биха осъдили и евентуалния провал като чужд... И отново идва тъжната равносметка - какъвто и да е резултатът, чуждия успех или провал, е винаги личен провал!

   Отказваме да приемем, че животът е лотариен билет, изтеглен от чужда ръка и въпреки това не винаги разчитаме на "вектора". Колко често оставяме нещата на случайността (или съдбата, както обичаме да я наричаме)?

   Скромното ми лично мнение (без претенции да съм права!) е, че животът е състояние на съзнанието, нашето съзнание. А съзнанието на човек се формира не само от вътрешната му природа - то е комплекс от индивидуалността ни, ограниченията и предразсъдъците, които приемаме за част от себе си, израствайки и от средата, която неминуемо ни променя. Затова и може да се каже, че човекът е динамично променяща се система - с различните и параметри -  константи и вектори. 

   "Изборът" винаги трябва да изхожда от собствените ни желания, да следва личните ни разбирания, да не прегазва общочовешките норми по пътя си и да върви устремено към личното щастие...