Колко е хубаво да обичаш! Просто така - без дефиниция и без правила, без договор и без обвързване, само усещане за присъствие... Любовта вдъхновява, дава посока, не изисква, не ревнува и не задължава, не определя граници... Едно цяло от две индивидуалности... Тя не търси, тя дарява... Невидимо докосване, неволно дихание... Обичам начина, по който ме обичаш! А обичаш ли ме? Всъщност няма значение, просто обичам да те обичам... Никой не ме кара да се чувствам така... Усещам неуловимито, изпитвам неосезаемото, възприемам абсурдното... Не са нужни признания, а сетива... Всяка секунда с теб е различна, обичта ми прелива в болка и болката в желание отново да изпитам болка... Превземаш самотата ми, а после ограбваш сърцето ми... Не ме е страх от теб, страх ме е от себе си... Еквилибристика на душата...
Ти си най - вълнуващото приключение - опияняващо, а всъщност опасно... Сутрин ме изграждаш, а вечер рушиш... с очарованието на изгрева и безнадеждността на тревожна луна... Може да вали, а може и да е слънчево... Ти разбъркваш сезоните... Преобръщаш живота ми... Ти имаш много лица и аз обичам всичките!
Ти не си до мен, ти си в мен, защото си в мечтите ми... Измислих те, защото исках да обичам... Повярвах си, защото имах нужда от това... Бях силна, защото те имаше, бях слаба... пак затова... Убих те, защото не те заслужавам... Ако ти дам парченце от себе си, ще оживееш ли отново? Не - не, не ми отговаряй - ще бъде клиширана романтика!
Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми? Границите са твърде субективно понятие...
Няма коментари:
Публикуване на коментар