ЕДИНСТВЕНАТА СВОБОДА - ЛЮБОВ

   “Свободата Санчо, е едно от най - ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят  нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най - голямото зло, което може да сполети човека." Дали!? На първо четене всеки би се съгласил с Мигел де Сервантес, и аз дори дълго се лъгах, че свободата "ще спаси света". Сега знам, че тя е кама.

   Свободата дава криле, тя прави душата свободна птица, която може да покори необятни пространства. Свободният човек е вечнотърсещ, пътят му е всякаш непредначертан и осеян с избори, които водят до нови и нови загадки и приключения. Но дали те ще направят животът ти пътешествие, а не просто една вечна екскурзия от съдба на съдба... Надали ще намериш своята собствена орисия измежду многото чужди... Едва ли някой обича само да наднича през прозореца на уютния дом, но никога да не може да усети топлината му и да стане част от щастливото семейство вътре. Всъщност вечният екскурзиант никога не става част от нищо, защото пътникът няма дом, той принадлежи на пътя и уседналостта е негов враг.

   Но както споменах свободата е нож с две остриета - магията и те оплита и изтъкава мрежата на самотата в душата ти, свива безпощадните си възли и те прави неволно изолиран от света, от ближните, от самия теб... А самотата - тя е зависимост! Свободата никога не е безгранична и все някой ден се превръща в самота.

   Опиянен от свободата, прегърнат от един нов избор, със замъглен поглед и широко затворени очи, забравяш кой си. Загърбваш всичко, което си изградил, забравяш за какво си се борил... И то как си се борил! Но... винаги идва момента, в който трябва да свалиш запотените си от хладния дъжд на свободата очила и да се изправиш пред ограничената реалност на живота си. 
   Всеки ден благодаря на Господ, че ми даде шанс и намерих своята прошка. Само тя, единствено тя, голямата и истинска любов може да прости и непростимото. Не всеки получава втори шанс, не всеки намира покой, там откъдето е избягал, не всеки може да заспи с усмивка там, където е будувал с предателски мисли... Но не минава и ден, в който вината да те подмине без да те потупа по рамото и с ехидна усмивка да попита: "Помниш ли?!".
   Истинската свобода е в любовта, защото тя е безкрайност, за която няма правила и везни, тя не търпи ограничения. И както с математическата безкрайност всякакви операции водят до неопределеност, така е и с любовта - никога не можеш да предскажеш какво следва...
   Не съм съдник на никого, не съм и човек, който има право да съветва. Нека всеки живее така, както намери за добре. Но все пак се дръжте предпазливо със свободата, точно както трябва да се държите и на шведска маса. Задавайте си въпроса сега какво и колко да хапна, за да не преям и да не ме боли корема. Защото, приятели, със свобода също се преяжда, само дето те боли душата... Вместо да е сита, душата е по - пуста от пресъхнал кладенец, в който ехото на поредния избор е надвиснало като бесилка над главата ти. 

   Аз направих своя последен избор - СВОБОДАТА на любовта! А вие?!

Просто отмини

Нося мечти, продължавам света...
Търся искреност, директност и чистота. Гледам към светлината - там където преминават смях, радост и лекота. Виждам обич. Сънувам любов. Живея сред пеперудите и пъстротата. Съществувам в сивотата и скуката. Подминавам хората. Трудно запомням и трудно забравям. За да те запомня трябва да има за какво, и то няма да е това, което ти искаш да ми покажеш, а това, което се крие вътре в теб. Аз виждам всичко, без дори да се вторачвам. Имам си свои критерии, които са непостоянни също като мен, нямам принципи, не правя планове и не създавам илюзии. Днес харесвам червеното, утре зеленото, вдругиден тишината без цвят, но живея в розово. Така съм свикнала и ми харесва. Опитай да ме разбереш, но само ако искаш. Няма да можеш, защото не си като мен. Различна съм, точно толкова колкото и ти. Мога безразсъдно да разпилявам смях по детски, мога свидливо да кътам топлината си. Мога да се скрия и да избягам от теб, дори когато най - много искам да ме прегърнеш. Не бягам от себе си, само веднъж, но се загубих! Едва се намерих, повече никога. Но всичко е относително... Дишам свободно само в дълбочината, но живея по периферията. Имам криле, имам и вятъра, пръскам светлина, но се уморявам от бурите. Имам боички, но ми трябва някой, който да ме нарисува. И много нямам... Пълна съм с тишина, но съм пуста без хаоса .Разпиляна съм, за да създаваш цялост. Нареди ме като пъзел от безброй части. Създай картина на душата ми, ако искаш и стига да можеш. Не обичам думите, не говоря много. Не познавам себе си - трябва да ме доизмисляш, такава, че да ме побереш в себе си. Аз само преминавам, научих се да гледам отстрани и да продължавам. Вероятността е моят временен дом, сигурността ми е тясно убежище. Родена съм гола, но нося много багаж със себе си. Бих споделила, но самата аз нямам търпение да се изслушам. И ти нямай, не искам да повярвам в чудесата ти... Мен ме създаде Вселената и ми е тясна прегръдката на този свят. Не ми е достатъчно да бъда себе си и тук. Трябва да продължавам в теб...Тогава със сигурност ще те запомня.
Аз съм Ирония, ти кой си? Ако не ме помниш, значи няма за какво. Просто отмини...

Равносметка - мечти, вини и истини

   Коледа дойде... Защо така с многоточие, Иронийке? Никога не си си представяла, че можеш да напишеш това изречение без да поставиш най - малко три удивителни в края му?!? И така нека подминем минора в бездарния ти литературен порив... Защото без значение от мрачната си душица, ти наистина обичаш Коледа, като всяко истинско джудже!

   И да, Коледа е прекрасна, магическа и изпълнена с чудеса за всички нас! И градът е празничен, блестящ и дишащ, опиянен от приказния дух, който дебне и в най - затънтените му улички. Същият този град, който ти разглеждаш усмихнато само по снимки в социалните мрежи... Чудиш се защо си единственият човек, който не е докоснат от коледния дух тази година? Ами отговорът се крие в любимото ти изречение: "Нямам време!". През годината нямаше време да се видиш приятели, нямаше време да си поговориш с тях дори по телефона, нямаше време за семейството си, нямаше време и за себе си дори... Сега просто коледния дух няма време за теб... Няма да си украсиш къщурката, няма да посрещнеш семейството си на Бъдни вечер, няма да им приготвиш традиционната празнична вечеря, няма да празнуваш Нова година, ех... поне подаръци ще им направиш... Защото само това можеш - да работиш и вечно да обгрижваш кой ли не... Само, че това не е обич, нормалните хора го наричат ненужно обгрижване, криворазбрана любов... Но карай, може пък някой ден и на теб да ти хрумне, че сам човек е само за тоалетната!

   Нека все пак те похваля...Тази година беше годината на мечтите за теб - пребори се със собствената си несигурност - реализира малкото си проектче за собствено ателиенце за ръчни изработки, изкачи връх Ботев, направи не много лек десетдневен поход из планини, градове, хижи, езера и какво ли не, без да измрънкаш нито за миг, дори веднъж в живота си даде глас на сърцето си и постъпи безразсъдно... Звучи обнадеждаващо, но всъщност всяка от тези реализирани мечти ти помогна да осъзнаеш колко е важно да внимаваш какво си пожелаваш и колко е трудно да оцелееш, когато мечтите и реалностите се разминат... Научи колко боли от сбъднатите мечти и как всяка радост се плаща твърде скъпо. Научи, че лесно прощаваш, но едва ли някога би забравила... И не на последно място научи, че вината е най - големия бич за ироничната ти душица и ти не можеш да живееш с нея... както и без нея!

   Сега мога само да ти повторя едни твои мисли, които е добре да запомниш и да помислиш най - вече над финалното изречение: "Когато някой те нарани, той има власт над теб. Прости му и ще си свободен. Прости и на себе си и ще си щастлив." Всъщност ти си просто едно джудже и може би за твоят влак няма пътници?! Кой може да каже? Прощавам ти!

...И нека никога фалшиви думи да не обиждат любовта

                                              Има хора, които носят дъгата в душата си, има и

 такива, които я разсейват безвъзвратно, когато се докоснат до нея...

   Не ми припомняй! Недей... Среднощната буря уби спомена за дъгата и тя никога повече няма да опъне пъстрата си пътека към душата ми... Но отново е ден и се налага да го изживеем... Хубав, лош, безразличен... Човекът е роден в бури, животът му минава осеян с тях и смъртта му е буря, макар и за малцина, успели да се докоснат до малката му вселена. Колко е жалко да си човек... ГМО светът не е за нас...

   Понякога си мечтая да съм пътник, който минава отвсякъде и не остава никъде... Не пуска корени, не влага чувства, не инвестира нищо лично... Защо безразличието ми е толкова чуждо???

   Светът на мечтите се превърна в реалност - кратка, щастлива, болезнена, сива... Мигът на удоволствието изтри блясъка на мечтата, любовта почерня изцяло, създателят се превърна в разрушител, мълчанието проговори с най - силния си крясък... Всички чакаха безразличието да влеза в стаята... и все още го чакат... Понякога лъжите трупани с години, за миг оживяват в силуета на истината, кръвта на вярващия циркулира ускорително по всички точки на шибаното му тяло и той се предава... Колко е жалко да усещаш вкуса на края, преди да те е разлюляло удоволствието и все пак да се сгърчиш усмихнато в кулминационната му точка... Защо мечтите никога не си тангират с реалностите? Защо мечтателят си остава такъв завинаги и все чака някой да размазва торти в лицето му, за да му припомни, че е просто поредената цигара, изпушена, размазана в пепелника и забравена?

    Защо и тя трябваше да почернее? Защо ми откраднаха мечтата? Защо надеждата на оптимизма се изпарява, точно когато си сам и имаш най - голяма нужда от нея? Защо когато някой те смаже все се намира друг да те довърши? Може би защото да си човек е даденост, но определено не е призвание! 

   Наистина е тъжно да осъзнаеш, че сбъдването на едно съкровено желание, може да се превърне във филм на ужасите... Но по - тъжно е, когато разбереш, че си по - лош и от самия сценарист...

   Умряла до доказване на противното... Айде бягай да се снимаш!

   

   

Сълзите на самотата

  Ден, после втори, трети... следващ и по - следващ... Животът е конвейр, ти просто минаваш през него. Усмихнат, вечно бързащ, доста приказлив, често досаден... такъв е денят... Такъв беше и вчера, и утре няма да е по - различен вероятно. Денят е леко нахален и доста обсебващ, той блокира мислите и руши мечтите ти. Макар и щампован с матрицата на ежедневието, смазващ и ограбващ, денят все пак е лесен. Не се налага да мислиш - всичко е ясно - работа, задължения, това може и онова не може, всичко е предопределено със всевъзможни норми. Ти не си човек, ти си като оверлог, бодеш си по пътя, но следваш извивките на кройката. Кой е шивачът ли? Ами шефа, семейството, обществото... Кой ли не! А кой е кроячът? Всички ние - човекът сам е изградил тази жп - линия и от стотици години кара недоволно по едни и същи релси, с тази разлика, че едни карат, а други само се возят. Не звучи особено красиво, но все пак това е по - приятната част на денонощието. 

   Я да превъртим сега часовника на 22.00 часа. Някъде изпод широката прозявка на физическата недостатъчност, започват да се прокрадват някакви си мисли. Все ти се иска да ги споделиш с някой, но пак като се замислиш разбираш, че е безмислено. Ако все пак решиш да говориш, след няколко моноспектакъла ще си се отказал. Хората изключително рядко разбират, тъй като са вглъбени в себе си, обсебени са от деня или просто не се интересуват. Рядко, но има и такива с мечти за утре, за различното утре, което дава надежда за една красива и споделена приказка, която прави от хората не партньори, а съучастници... тази, която сплотява и кара двойката да стане единица и да пребори простата аритметика. Парченцето "споделеност" най - често липсва и денонощието става като цяло нелицеприятно и самотата довършва предоставената и първа копка, като доиздълбава бездната между партньорите... Мислите и мечтите ти се надигат в теб като вулкан, взривоопасна смес от надежди, оптимистични нагласи и опити... Но вместо катализатор на реакцията, някой небрежно е завързал панделка на гърлото на вулкана, и той напразно се надува под напора на реактивите си. 

   Самотата е като кал, залепнала по белия ти панталон, но бързо изсъхнала и изпаднала все едно никога не е била там, през светлата част на денонощието... само малкото петънце остава да ти напомня за нея. След време петното завзема крачола ти, след години и целия панталон... Ако си дреха да си скочил в контейнера вече, но като си човек си ходиш кален до края...

Две успоредни прави

"If there ever comes a day when we can't be together, keep mi in your heart, i'll stay there forever." Pooh

       Днес тя имаше за домашно да разкаже за любовта... Любовта на две успоредни прави.
    Да обичаш е прекрасно! Където и да си, каквото и да правиш, си длъжен да търсиш любовта, дори сред множество разочарования и никога, ама никога да не се примиряваш с нищо по - малко от тази голямата, и разтърсващата, и необяснимата. Защото в момента, в който тръгнем да търсим любовта и тя тръгва към нас, повярвайте ми!
   Всички ли срещаме точно тази фаталната любов, която пали по един и същи начин, нагло пренебрегвайки и време, и място, и хора, та дори и съдби? Като се замисля - не! От тези, които все пак имат щастието да я срещнат колко я разпознават? А колко ли пък от тях успяват да я съхранят? Тази поредица от въпроси стопява щастливците в издребняваща редица (казано математически).  
    Ако сте от тези, които са благословени да я срещнат - моля ви, разпознайте я. Никога не я оставяйте да тлее, нека гори! Въглените са по - опасни и от големия пожар, с невидим пламък унищожават и оставят пустиня от рая. Никога не и обръщайте гръб, не отхвърляйте щастието, изберете себе си! Нямате право да изоставяте любовта, защото тя ви закотвя в миналото, там къдете я оставите, и живота на вътрешния ви свят спира... завинаги. Ако човек е познал най - голямото си лично щастие, никога не би се задоволил с по - малко. Във всеки от нас живее по един алчен максималист. Единственият вариант да не ме разберете е, ако не сте имали късмет да я срещнете и осъзнаете - нещастието се понася някак по-леко, ако въобще не си познал щастието… Само тогава! И накрая приемете обичта си без страх, създайте и комфорт - нека тя бъде скъп гост в сърцата ви, и помнете тя ще остане, точно толкова, колкото и позволите. Просто обичайте, колко простичко, нали!
   Любовта е символ на човешката пълнота и завършеност, тя създава, но и руши. Иронично! 

  "Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени, не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен, че нямаме нищо, понеже не сме заедно." - "Любовта трае три години", Фредерик Бегбеде.

   Две успоредни прави... Безкрайни и неукротени... Тихичко надничащи една към друга, без шанс за среща в равнината... Две успоредни прави - любов с малка буква - усмивка и сълзичка...

Дефинирай любовта

"Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че той е болен."

 Зигмунд Фройд

   Ами сега! Не е лесно - всеки говори за нея, но никой не може да я дефинира, защото любовта не е константа, тя е различна за всеки човек. И не само, тя е различна всеки път - без значение колко пъти се влюбваме - винаги е различно. В любовта не трупаме опит, дори наранени вървим към нея, прегръщаме я страстно и търпеливо зачакваме елиминацията, нещо като бавна, мъчителна, предизвестена смърт. Любовта е трагична, разпиляна върху множество обекти, разконцентрирана и отвлечена.  

  Любовта е непостоянна, низ от привличане, страсти, завоевания - пак, отново и още веднъж. Може би и затова глаголът за любовта е "влюбвам се"... Не ви ли звучи като нещо краткосрочно, леко преходничко, нетрайно и дори е малко тъжен според мен или по - скоро обречен... Любовта е задънена улица, която все пак те води някъде... под табелата "STOP" например... В момента, в който се почувстваш щастлив, някой те хващата за ризката и те връща точно там, където ти е мястото - под "STOP" - а. 

   Но я да си помислим за обичта - уверена, постоянна, асоциирам я с искреност, уважение, нежност, съучастничество, усещане за бъдеще. В нея има живот, макар и не толкова вълнуваща и дива, обичта е достъпна.
   Платон разказва, че някога половете не са били два, а три. Този третият, наречен андрогинен е съчетавал и мъжкото, и женското начало. Андрогините са били силни и смели същества - с четири крака и четири ръце, с една глава с две лица, разположени в противоположни посоки. Тези силни същества решили да се опълчат на боговете на Олимп. Според историята, разказана от Платон (речта на Аристофан в "Пирът"), Зевс научил за плана им и решил да ги накаже, като заповядал да разсекат телата им на две половинки - мъжка и женска. Така сломил андрогините и обрекъл човека на вечен копнеж по изгубената си половина, безизходна жажда за съединение на половете. И така според Платоновата история - човек е половинката от едно цяло, живееща и вечно търсеща другата си част - подобно на "еш" - а (помните ли?). "Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялост има названието любов.", заключва Аристофан в речта си.
   Ако четем и вникнем не само в Платоновия мит, но и в много други автори, опитали се да дефинират любовта, ще видим два вида любов, различни по същност, различни и по дефиниция. Тази божествената, водеща към съвършенство (чрез мистичното сливане на половете) обич и тази вулгарната, егоистичната  разрушителка - любовта. Даден ни е избор - да създадем една съвършена индивидуалност от двете половини на цялото (чрез обичта) или множество несъвършени индивидуалности (чрез любовта и влюбванията). И ако заменим сега думата "индивидуалност", с думата "връзка", можем да си отговорим на въпроса защо не всеки човек, е длъжен да създава семейство, за да се нарече нормален! Малко странни разсъждения, но цитатът на Фройд все пак е целенасочено подбран за мото на публикацията!
   Истинската обич е неизменно лична, тя е онова духовно сливане на двете индивидуалности в едно съвършено цяло, което може да покори вечността, намирайки себе си в другия.

Тръгвам си, за да остана...

And I wonder if you know, how it feels to let you go?

   Сърцето не е весела кръчна... не можеш да седнеш на бара усмихнат, да вдигнеш ръка и любов да поръчваш... Подпийнал и грейнал, със залитаща крачка, своята доза получил, надрусан за кратко, после гръб да обърнеш "пито - платено"...

   И ресторант луксозен не е - резервация за сърцето не ти е нужна и в менюто чувства не се продават!... С пари се купуват лесни любови, вещи, малките хора и кратките страсти... Пари се губят и се печелят, любовта обаче не се продава...

   Сърцето не е и олтар, коленичил пред него молитви недей отравя... Любов не се проси, любов се дарява...

   Сърцето не е приют за бездомни - милосърдно страдалци не би приело... Съжалението цена няма, но жалещия ограбва... Съжаленият също!

  Сърцето не е кораб, макар, че често пътува... Не можеш да вдигнеш платната и навсякъде да забиеш котва... Морякът знае, че след страшните бури следват спокойни морета,  но за сърцето спокойствие няма...

    Какво е сърцето тогава? Не знам, но знам, че го имам...

   ‎"Истината винаги остава, в пространството между умовете." Ама коя истина - моята, твоята, нашата, чуждата, красивата, грозната... Ооо да, нали тя - г-ца ИСТИНАТА беше една!!! Тръгвам си, за да остана...

Малкото, бедно, богато момиченце... "Прегърни ме"

Да върнеш лентата "обратно"

  
    "Понякога стоя и си мисля, а понякога просто си стоя" - казал Мечо Пух... Но Пухчо вече е голям и знае, че бездействието е пагубно за човека и моменти свободни от мисъл са изгубени мигове. Мислили ли сте си, че ако животът ни протичаше на обратно би бил по - хубав, може би не чак толкова "интересен" и шарен, но пък доста по - разумен и спокоен. Не можеше ли да се родим големи, мъдри, стари и "остарели", грохнали и немощни, изморени, наранени, родени в грешки? Старци с бъдеще на деца. Живеейки да се подмладяваме, да не се налага да правим равносметки ден след ден, да не чакаме следващата си грешка, защото грешките ще бъдат минало??? Не би ли било хубаво тепърва да се влюбим, да градим съзнателно, да правим изборите без обременеността на фактор "време", да чакаме изгрева вместо залеза. На финала да сме чисти и невинни деца, улисани в игри да си заминем, ангелчета... Но може би практично Господ е направил животът да тече от детство към старост... Как да сложиш в ковчег дете, незнаещо защо животът е живяло, така неопетнено, непрекършено от бури и от слънца неизгорено?! Аз вярвам, че животът си тече тъй както трябва - като красив, безсмислен водопад и всеки човек се ражда буйна, извисена капка и умира в стремежа си да полети, утрепана от хилядите си съседни капки... Две безмълвни капки бяхме аз и ти...

Аз вярвам в мълчаливата любов.
Без думи, без крaсиви обещания,
без упреци, без молещи уста.
Аз вярвам само в нямото страдание
в сподавения порив на кръвта.

Очи в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце -
от клетви, от несдържан плач,
по-ясно говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава,
тя вечен огън и нестихващ зов.
Как нея ще отминеш, ще забравиш?...
Аз вярвам в мълчаливата любов.

Видя ли някога тъгата?

   Ти виждал ли си някой да обича? Но не с думи, не с постъпките дори? Така по детски, невинно, даже на игра... Без консумация и без цена... Ти гледал ли си в очите на силния човек до теб, а виждал ли си там сълзите, грижливо спотаената любов?

   Или усмивката ти стига?! "Добре" достатъчно ли е за теб, когато питаш "Как си днес?"... А питаш ли или да те попитат е някак по - съществено за теб? А мислил ли си, че усмивката ми често е комична, печален образ на бурята от чувства в мен? А колко често дете си ме наричал, дете защото съм различна, нелогична и с мечти... Не знаеш ли, че детето първо е ранимо, а после весело, безгрижно, живо... Видял ли си да си затварям аз очите, когато ти разказвам за мечтите си... И затворих ли ги, разкавайки живота си?!

   Замислял ли си се защо не те поглеждам, когато си ми казал нещо мило? И защо не мигам, втренчена във теб, когато нямам глас да отговоря, когато сълзите ми едва се сдържат да не потекат?

   И чу ли ме да те обидя, дори когато сам знаеш, че не си бил прав? А някога да те нападна, да съм поискала или пък взела нещо? Чувствал ли си се ограбен, използван, унизен? Усетил ли си нещо лошо към себе си от мен? А някога от някой трети да си чул нещо казано за теб?  

   Някога мечтаех за мига, в който ще се огледам в очите ти... Огледах се, но ти не ме видя... Прозрачна си останах, някак в сянка, винаги последна, плаха, безлична, понякога далечна и излишна... Тайно исках да се променя, стараех се, но не успях!

   Единствената разлика, любими - детето вече е жена... поредната!

Когато имаш... само себе си

 

   Колко често си мислим, че сме самотни? Чувстваме ли се сами сред тълпата на улицата, сред компания приятели, в моментите, когато сме със семейството си, дори с човека до нас? Колко често усещаме, че самотата е някак по - лека, когато сме наистина сами? Самодостатъчността крайна фаза на самотата ли е? Когато човек е самотен може ли да е щастлив? Тежи ли самотата, свикваме ли с нея и най - важния въпрос има ли нещо или някой, който да я запълни?

    Аз нямам универсални отговори, по - точно търся ги. Опитвам се да изляза извън себе си и да погледна на живота си от отсрещния ъгъл. Трудно е - най - вече, защото не трябва да влагам чувство и отношение...но как да бъда обективна, когато аз съм в главната роля? Може би трябва да разнищя личните си причини да съм самотна... но не, последващите въпроси ми се виждат къде по - интересни.

   И все пак да започнем с поредната дисекция. Най - общо казано самотата е физическа и психо - емоционална. Обикновено първата е умишлено търсена за кратки периоди, тя е и особено ценна. Но ние в слуая си говорим за психо - емоционалната, която неминуемо ще ни доведе и до физическата. Все по често ще търсим уединение, за да се вслушаме в себе си. По дефиниция самотата се определя като липса на контакти с други хора. Но реално психологическата самота е  когато не намираме смисъл в общуването с други хора, тъй като имаме усещане за наразбиране и несподеляне на мисли и чувства. Понякога втората е следствие на първата. От друга страна самотата е и убежище от света на разочарованията, отхвърлянията, жестокостта, провалите, несподелеността... Кога разбираме, че сме самотни? Когато просто няма някой, който да ни каже, че не сме такива!

   До скоро си мислех, че е страшно да се чувстваш самодостатъчен и умишлено да ограниаваш контактите си с околните. Сега си мисля, че просто самотата те поглъща, тя побеждава реалността, дава ти време за размисъл, обединяваш цялата сила на духа си, но въпреки това оставаш неин пленник. Докога ли? - само ако знаех...

   Самодостатъчността наистина е дъното, онова дъно с плаващата тиня, която те обезкървява до последна капка. Чувстваш се щастлив сам със себе си, защото си силен и никой не застрашава душевността ти. 

   Самотата тежи, когато те тегли към дъното, тя е камъка на шията ти, тя е безпомощността, която чувства удавника... Когато достигнеш дъното (самодостатъчността) часовникът на болката спира - идва удовлетвореността от това, че си недосегаем. Но за съжаление човек не свиква с нея - тя е пропастта, която те разделя от човешкото. Зее като дупка от куршум в сърцето ти и бавно те убива. Човек не може да бъде сам - просто моделът му е такъв - половинката на едно цяло. 

   Дойде време и за генералния въпрос на нашето разследване: има ли нещо или някой,който да я разсее? "Има, винаги има" - казала надеждата :). Мисля, че има нещо - ЛЮБОВТА, а на въпроса за някой - отговорът е отново да - самите ние. Вярвам, че всичко е в нас. 

   За мен самотата е въпрос на личен избор, следствие на собствените ни решения. Неусетно физическата самота преминава в психо - емоционална. Често поредицата от погрешни пътища, които сме извървели ни приковават към самотата. Примиряваме се с нея в името на някой или нещо (за всеки нещото и някой са различни, но винаги ги има). С идеята да не нараним този някой приемаме робството и - дори понякога си мислим, че сме го заслужили. Но не е така... Аз лично дълго време вярвах, че си струва, тъй като се чувтсвам самотна, но обичана. Но ако някой те обича, не би ли усетил, че нещо с теб не е наред? Не би ли усетил промените, не би ли положил усилие да превъзмогнете заедно дори само физическата самота? 

   И така просто изтрезнях и проясних мислите си. Вече съм силна, но не защото дъното ме привлича като магнит, а защото вярвам в себе си, както и в това, че не искам да съм сама и самотна. 

   Всеки сам трябва да намери причините, начините и смисъла да се откопчи от самотата си, но помнете, че няма по - лоша позиция от тази, да си никой за себе си...

За безразличието... с любов

   Чувала съм да казват, че "денят се познава от сутринта"... Моето утро винаги е било щастливо, широко усмихнато и обещаващо... Странно как нещата се променят?!? Поредната самотна вечер. А, самотна ли казах, мне, не... никога... Absolut Vanilia е с мен! Любимата ми компания... Кога престанах да бъда "мултисоциална", защо позволих на всичко около мен да ме смачка, как допуснах безразличието да превземе тялото, душата и сърцето ми? Предадох ли се или то наистина ме превзе? Безсилна, безжизнена, безнадеждна... не просто безразлична... Айде наздраве - за безразличието с любов!
   Какво е то безразличието и има ли то почва в моята душица? Безразличие според тълковния речник означава "чувство и/или емоция на човека, при което психологически няма определено отношение към обект или обствоятелство. То не е нито положително, нито отрицателно." При мен е цялостно усещане - нямам отношение към целия си живот. Далеч не съм изпаднала в обикновена депресийка или в самосъжаление. Дори не съм изгубила контрола, на който очевидно много държа (за съжаление!). Въпреки, че съм безполезна като човек, всеки ден ставам и отмятам хиляда и една задачи от дневния си план, но това не ме прави по - малко безразлична. Няма ми го вкуса към живота - тръпката, емоцията, истинското желание... Дотолкова съм се роботизирала, че не оценявам реално нещата около себе си - нито тези, които правя, нито тези, които не правя (по - скоро не смогвам да направя). Вечното ми недоволство и неудовлетвореност от самата себе си отключиха тази апатия, не ми трябват много размисли по темата... Все едно ми е дали ще се справя, дори малките ми лични състезания нямат тежест вече. 
   Но нали броя себе си за силен човек, реших, че подобно на барон Мюнхаузен ще се изтегля за косите сама от ямата на безразличието... Купих си най - мъдрата детска книжка - "Малкият принц", за да си припомня важните неща в живота. Мисля, че преоткривам детето в себе си! Усещането е уникално! Буквичките ме поглъщат и вярната ми ванилова приятелка започва да става излишна...
   Та за спасителния пояс - книгата... Малкият принц нарича възрастните "странни хора" и с право. Какво губим като порастваме? А пораствайки, израстваме ли? На първо място губим свободата си - за мен (имайки предвид Водолея в мен най - вече) това е пагубно. Колкото и да ни се иска, външната ни свобода е абсолютно невъзможна, ограниченията, стените и бариерите са навсякъде, само обърнете поглед и те са там, и там, и там... А за вътрешната свобода, тази на духа... Схващанията на хората са, че човек е вътрешно свободен, когато обича. Не съм склонна да се съглася с това твърдение. Второ, възрастният губи очи за красивото, той престава да търси, да се вглежда, не намира своя "еш" (един от два предмета, които образуват цяло като двойка) в живота именно поради тази причина. Възлите на предразсъдъците стягат душата му и човек започва да вижда предимно с очи, а не със сърце. А както е казал Екзюпери (пак е това "книжле") "същественото е невидимо за очите". Не мечтаем, а точно мечтите ни биха ни завели навсякъде, биха ни дали крилете на щастието и биха ни озарили с вечна усмивка. Оптимизмът на детето, кастрираното от прегради и негативи съзнание, чистият детски поглед, гледащ с обич и неразбиране... Безценно! А какво печелим, като сме "големи"? Печелим един богат речник (който вечно използваме не по предназначение!), една бедна фантазия, един мрачен поглед, една прекомерна гордост, един голям страх от провали, един впечатляващ егоизъм, едно голямо безразличие... За грубия материализъм, който вече възприемаме като поредната нужда в живота си няма да говоря... Парите са хляб и вода днес, само не трябва да забравяме, че Исус е нахранил многохилядния народ с 5 хляба и 2 риби, не поради количествата, а заради вярата - дал им е парченце от себе си! 
   Май вторият въпрос се превърна в риторичен? Човек пораствайки физически - просто остарява и се смалява нравствено. Душицата му става все по - дребна и безлична, че и безразлична...     
   Безразличието ли? Ами няма го... изчезна! Искам да съм дете, което да расте, но само в рамките на детството си - обградено с обич, дори и собствената си. Тя е достатъчна, защото всичко е в нас самите. Мислите ми са моята сила, аз самата съм дух, Бог е единственият лекар, а Бог е любов!   
    Нека оставя финала за Екзюпери, толкова красиво го е написал... "Опитомяването", това е безценното приятелство, грижата на хората един към друг и отговорността, която носят към тези, които "опитомяват". Човек не бива да е безразличен към живота, във всеки от нас има толкова обич,която трябва да бъде раздадена...                                               

   

  "Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:

- Моля те... опитоми ме! - каза тя.

- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.

- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!

- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...

И се върна при лисицата.

- Сбогом... - каза той.

- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.

- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.

- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни."

Периферията

   Когато носиш на врата си табелката "Животът е прекрасен!" трябва да си щастливият човек, който независимо от света изживява всеки свой ден като последен - усмихнат, приветлив, изчистен от негативи, безкрайно бял, различен... 

   И ето денят започва. Излизаш на улицата, старателно опъвайки периферията на красивата си шапка невидимка. Обичаш шапката си? Да, тя позволява да си навсякъде и никъде. Периферията и е толкова голяма, че изпод нея никой не може да види Теб, ничий поглед не може да направи "дисекция" на душата ти, не може и да си поиграе със сърцето ти ей така невинно по детски. Но периферията на красивата ти шапка ти дава много повече.  Тя ти позволява да наблюдаваш безучастно и мълчаливо всичко около теб, един избистрен от емоции поглед над света и хората. Но всъщност ти не си толкова безпристрастен към тях, нали?! Просто си изчерпан, социалните ти способности са достигнали онова дъно, от което почти нищо не може да те отлепи. И въпреки това, ти не си мрачния човек, отегчен от поредния ден на съществуването си, защото животът наистина е прекрасен! Винаги можеш тихо да подариш усмивка, който има очи ще я види, влюбените ти очи винаги могат да стоплят някого, който има сърце ще усети. Ти си човекът, скрит под огромната и непревземаема периферия, чакащ да усети вятъра, който ще накара шапката му да полети сама... душата ти ще се разголи... за последен път!

   Нямам очи за грубостта на хората, нямам уши за лошите думи, нямам уста за спорове и обиди, нямам сърце за разбиване, нямам душа за фалшиво докосване, имам си шапка с периферия за убежище, хиляди усмивки за раздаване и много мечти за сбъдване...

"Знам, че в този необятен свят, някъде те има, някъде бродиш в пространството и мисълта ти е устремена към мен... Знам, че те виждам и ти говоря в мечтите си, които понякога приличат на истина... Знам, че ще дойде момент, когато ще те открия през времето и ще застана на пътя ти с тайна надежда - да позная очите ти... А в тях ще открия себе си!"

    

Млада съм и съм стара...едновременно

   Млада съм и съм стара... едновременно! Странно как годините "отвън" и "отвътре" могат да се разминат във времето осезаемо. Вечната битка между "тялото" и "душата", война без победители, всички са губещи, жалка историйка. Не е ли това най - голямата спънка за хармонията - ти си, а всъщност не си ти???

   Колко пъти желанията на "тялото" са принизявали "душата" ти? Колко пъти скрупулите на "душата" ти са ограничавали "тялото"? Удовлетворение - никакво, поуки - никакви!

   Надраствайки телесните си желания, човек обикновено си мисли, че се извисява, но така ли е? Дали често не се връща назад, преглеждайки старатено спомените си... Затваряйки очите си, спираш ли да виждаш?

   Следвайки желанията на тялото си, не нараняваме ли душите си, не прегазваме ли себе си, вътрешния си мир? Заглушавайки звука на мислите си, спираш ли да чувстваш вината отвътре?

    "Нещата не са добри и лоши, само мислите ни ги правят такива." Ако мислим положително (по - скоро дори утвърдително) за нещата, които правим или желаем дали ще намерим хармонията? Ако си прощаваме сами на себе си ще синхронизираме ли развитието си "отвън" и "отвътре"?

   Млада съм - "отвън" и "отвътре"... Когато науча отговорите... ще съм стара - "отвътре" и "отвън"...

"Книгата на живота ми"

   Танцуващи сребристи буквички по дебелата и черна кожа, грижливо вързана детска панделка с две ушички... без катинар и без ключе... книгата на живота ми... Отворена, прочетена, с магическо мастило, без рисунки, леко смешна, малко тъжна... като мен. С две корици, с много заглавия, с едно лице...

   Всеки ден е страница, всяка емоция е абзац, всяка усмивка е буква, всяка сълза е многоточие. С магическо мастило написах душата си, то изсъхна и тя изчезна... също като него... Върху изписаната страница сложих двуеточие и затворих скобичката и стана усмихната буквичка...

   В началото записах вярата...Детската вяра в слънцето, в живота и в хората... Но мастилото изсъхна...

    После добавих любов... Любовта към слънцето, живота и към хората... Двуеточие и затворена скобичка...

   Накрая нарисувах надеждата... Но мастилото ми свърши... Издрах листа, оставих следи, видими само под ъгъл, под ъгъла на душата ми.

   Тя е отворена - не пази тайни, не разкрива истини, не съдържа мъдрости, тя е книгата на живота ми. Прочети я, ако можеш! Прозрачното мастило се чете в очите ми, двуеточията и скобичките са в сърцето ми, следите са лабиринтите на душата ми... Намери я... ако можеш!

   Защо ми е книга тогава? Щом подобно на охлюв нося всичко със себе си...

"Простите неща"

   "Красотата не е симетрия, красотата е хармония"... Това изречение е зациклило като "прецакан" диск в съзнанието ми напоследък... Защо ли? Вечното преследване на промяната, нестихващите ми желания да "загладя" собствените си ръбове - физически и емоционални ме отведоха точно до тази дилема - дали симетрията отвън не изхвърли хармонията отвътре? Дали пък не изгубих себе си в старанието си да се намеря??? 

   Какво ни носи радост в живота, кое ни прави щастливи, кое ни дава сили да се изправим силни пред света - такива каквито сме, какво ни кара да се обичаме и да постигнем вътрешен мир?

   Начинът, по който сме свикнали да живеем е твърде помпозен, прекаленото количество грим, с което "тунинговаме" цялото си съществуване натоварва и затормозява жизнения ни цикъл... Живеем като едни алчни консуматори - гребем с пълни шепи от всичко, водени от страха да не пропуснем нещо... Задръстваме се с материалното и забравяме за истински важните неща - ПРОСТИТЕ НЕЩА! 

   Купуваме скъпи часовници, а нямаме време да кажем или направим нещо хубаво за някого.   Отрупваме се с ценни вещи, а нямаме с кого да споделим радостта от употребата им. Не слагаме и залък в устата си с презумцията да сме красиви, а забравяме, че не е важно какво влиза, а какво излиза от нея. Или пък се храним с целия заобикалящ ни свят, а някой някъде се моли за парче хляб...Живеем с чужди лозунги и клишета, а така и не разбираме себе си дори, камо ли останалите... Лепим етикети по хората, издигаме бариери, крием се под маски и очила, само за да спасим себе си, но от какво??? Най - вероятно от самите нас! Защото колкото и тъжно да звучи ние всички сме еднакви - просто лоши - загубили вкус и цветоусещане към живота! Предпочитаме шума пред шепота на природата... Говорим много, но не споделяме нищо... Вечно надничаме в паничката на другарчето, а не се наслаждаваме на собствените си дадености и не се вглеждаме в собствените си недостатъци. Обличаме телата си с красиви дрехи, а душите ни остават все така голи, самотни и объркани... Искаме твърде много за себе си, но не сме готови да се разделим с нищо наше... Старателно трупаме, а всъщност оставаме ограбени! Това е живот на кредити, една всепоглъщаща бездна, водовъртеж...

   Нещата, които докосват не се купуват, не струват нищо, не ни ограбват и не ощетяват, те са в нас, толкова семпли и неизчерпаеми извори на човещина... Една добра дума, една усмивка, един жест на внимание, една протегната ръка, една подадена монетка на просяка, една разходка сред природата, една невидима подкрепа, едно мълчаливо разбиране, една изплакана чужда сълза, едно чистосърдечно приятелство, една истинска обич... Колко прости, но безценни подаръци!

    Искам да живея просто, искам да се храня (физически и духовно) просто, искам да бъда човек - ПРОСТО!

   Искам да съм константа, омръзна ми да съм променлива - вечно плаваща между полюсите на собствената си душевност...

"Мълчаливият разговор"

„Вярвам в слънцето - дори когато не свети; вярвам в любовта - дори 

когато не е проявена; вярвам в Бога - дори когато мълчи.“

безименна жертва на Холокоста 

   Човек говори с устата или с поведението си? Чува с ушите или със сърцето си? Много често думите биха излъгали, биха оставили погрешни впечатления. Но не и неволния жест, искрата обич, която даряваш всекидневно на света - тя не лъже и не греши. Ушите ти чуват, това, което лъжливите думи "цитират", всякаш наизустеното... Сърцето възприема невидимото, онова неизказаното, онова което те стопля, онова от което много боли... 

   Поведението на човека е като словосъчетания от жестове - понякога само трябва да внимаваш, за да не изтървеш нишката... Често пропускаме, чакаме да чуем думите, но те така и не идват... Или закъснели, създават излишни размисли за непоправимо отминали вече моменти... Животът, напрегнатото ежедневие притъпяват усещанията ни... Някак сме свикнали да говорим, дори за неща, които не сме усетили, неща които не чувстваме и не мислим, просто по навик... за да запълним тишината, за да си спестим неудобството от нещо, за да не изглеждаме скучни или просто, за да не разочароваме събеседника си... Говорим излишно много, когато сме весели и еуфорични, когато сме тъжни и ядосани, когато мразим и обичаме. А всъщност всяка емоция би могла да е тиха и много по - искрена, ако не е облечена с думи, а нарисувана с жест... Просто невидим жест... Но той трябва да се почувства... със сърцето... А ние нямаме сърца... Ушите и очите ни са превзели всички възприятия... С тях гледаме, чуваме, та дори и чувстваме... защото е по - лесно - "сдъвкано и изплюто", но от нечия чужда уста! Гнусно, нали?!?

   Истината (моята истина!) е, че когато имаш какво хубаво да кажеш - трябва да го кажеш по всякакъв начин - с уста, с очи, с жест на внимание, със сърцето си и с цялата си душа... Само така можеш да се докоснеш до другия... Хубавите неща в живота на човека не са чак толкова много, за да си пестим изразните средства. Кризата в общуването между хората отдавана е надминала глобалната финансовата криза. Както  в целия ни жалък животец, човек е свикнал да пести от най - хубавото... от лукса да зарадва някого!

   Какво става, когато трябва да кажем нещо лошо - ние не спестяваме - използваме цялото си въображение да обидим човека и то по най - отвратителния начин, в негово отсъствие, разбира се. Както се казва "бедна ти е фантазията, колко ми е богато въображението"! Иначе, когато човекът е пред нас добрите ни приятели - думите са все така мили - същите, които не бихме използвали обаче, когато искаме да изразим нещо хубаво... Жалки "счупени чаши" живеят жалкия си фалшив живот, задушени от собственото си жалко безвремие... А колко по - лесно е да си кажем и покажем истината - такава, каквато е!

   Колкото и възмущение да предизвикам у малкото хора, които ще прочетат написаното, знам, че всички го правим... Кой по - често, кой по - рядко, съзнателно и несъзнателно се нараняваме ежедневно - сами себе си и един друг... Наказваме се с мълчание или с пресилени думи - резултатът е един и същ - повече "счупени чаши"... Важното е да го осъзнаваме, да се стараем да изровим човека изпод съществото в себе си и да бъдем добри, дори и когато някой предизвиква най - лошото в нас... Защото да си човек не е най - лесното нещо днес!

   Искам да се родя отново - да намеря себе си и да избягам от себе си едновремнно... Но някъде там, където ще "пасвам" и няма да съм излишната, защото съм просто различна...

Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми?

   Колко е хубаво да обичаш! Просто така - без дефиниция и без правила, без договор и без обвързване, само усещане за присъствие... Любовта вдъхновява, дава посока, не изисква, не ревнува и не задължава, не определя граници... Едно цяло от две индивидуалности... Тя не търси, тя дарява... Невидимо докосване, неволно дихание... Обичам начина, по който ме обичаш! А обичаш ли ме? Всъщност няма значение, просто обичам да те обичам... Никой не ме кара да се чувствам така... Усещам неуловимито, изпитвам неосезаемото, възприемам абсурдното... Не са нужни признания, а сетива... Всяка секунда с теб е различна, обичта ми прелива в болка и болката в желание отново да изпитам болка... Превземаш самотата ми, а после ограбваш сърцето ми... Не ме е страх от теб, страх ме е от себе си... Еквилибристика на душата...

   Ти си най - вълнуващото приключение - опияняващо, а всъщност опасно... Сутрин ме изграждаш, а вечер рушиш... с очарованието на изгрева и безнадеждността на тревожна луна... Може да вали, а може и да е слънчево... Ти разбъркваш сезоните... Преобръщаш живота ми... Ти имаш много лица и аз обичам всичките!

  Ти не си до мен, ти си в мен, защото си в мечтите ми... Измислих те, защото исках да обичам... Повярвах си, защото имах нужда от това... Бях силна, защото те имаше, бях слаба... пак затова... Убих те, защото не те заслужавам... Ако ти дам парченце от себе си, ще оживееш ли отново? Не - не, не ми отговаряй - ще бъде клиширана романтика!

  Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми? Границите са твърде субективно понятие...

Животът е състояние на съзнанието

   Човекът е индивидуален разум, съзнателно чертаещ пътя си или лесноконтролируема марионетка, следваща предначертан сценарий? Въпросът ми е колкото банален, точно толкова и екзистенциално важен. Какъв е верният отговор... Всъщност отговор няма, или поне правилен не съществува... Всеки сам трябва да си отговори за себе си - въпрос на вярвания, схващания за живота и личния микроклимат, дори на усещане, проницателност и избор на отправна точка.

   Много ми се иска да вярвам, че човек живее, съзнателно избирайки пътя си - без ограничения, без чужда намеса - съзнателна и несъзнателна, без предразсъдъци и най - вече без манипулиращата ръчичка на другарчето... Казано накратко "Добре дошли в страната на свободата!", която всъщност съществува само в илюзорния свят на "детето"...

   Човекът е индивидуален разум, съзнателно чертаещ пътя си:

   Нека вземем за отправна точка "изборът". В известен смисъл "изборът" е вектор (физически погледнато!) с неговото начало - моментното решение и посока - личното щастие. Животът винаги е с единия крак, прекрачил прага - тогава идва ред на моментното решение - всеки сам си избира какво да направи, като посоката на това решение е една - съзнателен и подсъзнателен стремеж към лично щастие. И така направили сме свободния си избор, какво следва? Според мен всеки ден правим избор, всеки избор води до няколко нови избора, които прогресивно генерират нови възможности и решения... И така в крайната точка, когато извървим собствения си път от "избори" (по конкретния казус, не житейския си път) можем да преценим доколко те са били правилни, кой избор ни е отвел до задънена улица, кой е бил полезен и кой преломен и най  - важния въпрос - спазили ли сме посоката (постигане на личното щастие)? Но това ще е най - тъжната закъсняла равносметка... Една от най - важните физични величини е времето, а то вече ще е отлетяло (не животът ни, а времето за конкретния избор). И така: не виждаме нищо съзнателно в това, да си изгубиш времето с лични, но все пак грешни решения! Аз бих казала, по скоро грешни, но пък собствени и градивни...

   Човекът е лесноконтролируема марионетка, следваща предначертан сценарий:

   Нека изборът ни е вменен от някой или нещо, извън нас. Дори по - точно казано извън вътрешната ни природа. Тогава можем да разглеждаме "изборът" като константа, зависеща от измерителната система - човекът или предразсъдъка, вменил ни го. Какво следва след подобен "избор"? Възможностите са неограничени и тук - правилно, грешно, дори съществува възможност "изборът" да няма отношение върху нашия живот, тъй като не е личен. До колко подобен ход би ни научил на нещо обаче. Знам, че има хора, които обичат лесните победи (без усилие, без труд, без мисъл), знам също, че тези хора биха осъдили и евентуалния провал като чужд... И отново идва тъжната равносметка - какъвто и да е резултатът, чуждия успех или провал, е винаги личен провал!

   Отказваме да приемем, че животът е лотариен билет, изтеглен от чужда ръка и въпреки това не винаги разчитаме на "вектора". Колко често оставяме нещата на случайността (или съдбата, както обичаме да я наричаме)?

   Скромното ми лично мнение (без претенции да съм права!) е, че животът е състояние на съзнанието, нашето съзнание. А съзнанието на човек се формира не само от вътрешната му природа - то е комплекс от индивидуалността ни, ограниченията и предразсъдъците, които приемаме за част от себе си, израствайки и от средата, която неминуемо ни променя. Затова и може да се каже, че човекът е динамично променяща се система - с различните и параметри -  константи и вектори. 

   "Изборът" винаги трябва да изхожда от собствените ни желания, да следва личните ни разбирания, да не прегазва общочовешките норми по пътя си и да върви устремено към личното щастие... 

"Голата" или "Красивата"

"Красотата е навсякъде, просто трябва да имаш очи, за да я видиш!"... Но понякога широко затворените ми очи не виждат нищо, колкото и да ми се иска... Очите, сърцето и душата ми са еднакво затворени към света и всичко в него...Гледам и не виждам, слушам, но не чувам, искам, но не мога, мечтая, но не трябва, преживявам, но не чувствам, живея, а не искам да съм жива...Има една мисъл на Стайнбек, че "в истината има повече красота дори, когато красотата е отвратителна"....Но красотата на истината винаги е отвратителна... Тя винаги е болезнено грозна, еднакво неразбрана, нежелана, и за съжаление тя е различна за всеки... Въпреки, че истината е една, минавайки през различните хора, тя се пречупва като светлината преминала през Нютоновата призма и се разлага в цветния спектър - влиза бяла, а излиза пъстра... Като дъга, но не такава, на която да се зарадваш... Грозна, както и самата истина... Истината на всички души - проста и елементарна, с блясъка на илюзията и с измамата на играта... Странното е как човекът може да превърне и най - простото нещо в необятен лабиринт... Който и да попиташ всеки би казал, че мрази да го лъжат... Нали така?!? И ти мразиш лъжите... Защо тогава никой не иска да чуе истината, каквато и да е тя... Защо се обиждаме, намразваме, обръщаме си гръб... Какво променя това? Истината си е истина, или я приемаш или не... Колко просто и колко сложно...
Какво се случва, когато обаче вместо голата истина, чуеш красивата лъжа? По - добре ли се чувстваш от нея? Колко пъти си лепил душата си след нея? Залепваш ли нещо изобщо...Останало ли е нещо за лепене? Какво е лепилото и колко пъти може да се залепят парченцата? Красиви ли са веднъж строшени и след това лепени предметите? А ако душата ти е чаша, която някой троши ежедневно, след година лепене как изглежда тази чаша? А след няколко години, след един цял живот... Няма неранени хора, всички сме счупени чаши... Как очакваме тогава да сме добри, да сме чистсърдечни и истински... Как сутрин ставаме с нови надежди в тази безнадеждност, как позволяваме да ни чупят всеки път, как вярваме отново и отново, как завъртаме колелото си всеки ден от начало?
Искам да знам отговорите... Но ако ги знам, сигурно щях да искам да ги забравя...