Колко често си мислим, че сме самотни? Чувстваме ли се сами сред тълпата на улицата, сред компания приятели, в моментите, когато сме със семейството си, дори с човека до нас? Колко често усещаме, че самотата е някак по - лека, когато сме наистина сами? Самодостатъчността крайна фаза на самотата ли е? Когато човек е самотен може ли да е щастлив? Тежи ли самотата, свикваме ли с нея и най - важния въпрос има ли нещо или някой, който да я запълни?
Аз нямам универсални отговори, по - точно търся ги. Опитвам се да изляза извън себе си и да погледна на живота си от отсрещния ъгъл. Трудно е - най - вече, защото не трябва да влагам чувство и отношение...но как да бъда обективна, когато аз съм в главната роля? Може би трябва да разнищя личните си причини да съм самотна... но не, последващите въпроси ми се виждат къде по - интересни.
И все пак да започнем с поредната дисекция. Най - общо казано самотата е физическа и психо - емоционална. Обикновено първата е умишлено търсена за кратки периоди, тя е и особено ценна. Но ние в слуая си говорим за психо - емоционалната, която неминуемо ще ни доведе и до физическата. Все по често ще търсим уединение, за да се вслушаме в себе си. По дефиниция самотата се определя като липса на контакти с други хора. Но реално психологическата самота е когато не намираме смисъл в общуването с други хора, тъй като имаме усещане за наразбиране и несподеляне на мисли и чувства. Понякога втората е следствие на първата. От друга страна самотата е и убежище от света на разочарованията, отхвърлянията, жестокостта, провалите, несподелеността... Кога разбираме, че сме самотни? Когато просто няма някой, който да ни каже, че не сме такива!
До скоро си мислех, че е страшно да се чувстваш самодостатъчен и умишлено да ограниаваш контактите си с околните. Сега си мисля, че просто самотата те поглъща, тя побеждава реалността, дава ти време за размисъл, обединяваш цялата сила на духа си, но въпреки това оставаш неин пленник. Докога ли? - само ако знаех...
Самодостатъчността наистина е дъното, онова дъно с плаващата тиня, която те обезкървява до последна капка. Чувстваш се щастлив сам със себе си, защото си силен и никой не застрашава душевността ти.
Самотата тежи, когато те тегли към дъното, тя е камъка на шията ти, тя е безпомощността, която чувства удавника... Когато достигнеш дъното (самодостатъчността) часовникът на болката спира - идва удовлетвореността от това, че си недосегаем. Но за съжаление човек не свиква с нея - тя е пропастта, която те разделя от човешкото. Зее като дупка от куршум в сърцето ти и бавно те убива. Човек не може да бъде сам - просто моделът му е такъв - половинката на едно цяло.
Дойде време и за генералния въпрос на нашето разследване: има ли нещо или някой,който да я разсее? "Има, винаги има" - казала надеждата :). Мисля, че има нещо - ЛЮБОВТА, а на въпроса за някой - отговорът е отново да - самите ние. Вярвам, че всичко е в нас.
За мен самотата е въпрос на личен избор, следствие на собствените ни решения. Неусетно физическата самота преминава в психо - емоционална. Често поредицата от погрешни пътища, които сме извървели ни приковават към самотата. Примиряваме се с нея в името на някой или нещо (за всеки нещото и някой са различни, но винаги ги има). С идеята да не нараним този някой приемаме робството и - дори понякога си мислим, че сме го заслужили. Но не е така... Аз лично дълго време вярвах, че си струва, тъй като се чувтсвам самотна, но обичана. Но ако някой те обича, не би ли усетил, че нещо с теб не е наред? Не би ли усетил промените, не би ли положил усилие да превъзмогнете заедно дори само физическата самота?
И така просто изтрезнях и проясних мислите си. Вече съм силна, но не защото дъното ме привлича като магнит, а защото вярвам в себе си, както и в това, че не искам да съм сама и самотна.
Всеки сам трябва да намери причините, начините и смисъла да се откопчи от самотата си, но помнете, че няма по - лоша позиция от тази, да си никой за себе си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар