"Красотата не е симетрия, красотата е хармония"... Това изречение е зациклило като "прецакан" диск в съзнанието ми напоследък... Защо ли? Вечното преследване на промяната, нестихващите ми желания да "загладя" собствените си ръбове - физически и емоционални ме отведоха точно до тази дилема - дали симетрията отвън не изхвърли хармонията отвътре? Дали пък не изгубих себе си в старанието си да се намеря???
Какво ни носи радост в живота, кое ни прави щастливи, кое ни дава сили да се изправим силни пред света - такива каквито сме, какво ни кара да се обичаме и да постигнем вътрешен мир?
Начинът, по който сме свикнали да живеем е твърде помпозен, прекаленото количество грим, с което "тунинговаме" цялото си съществуване натоварва и затормозява жизнения ни цикъл... Живеем като едни алчни консуматори - гребем с пълни шепи от всичко, водени от страха да не пропуснем нещо... Задръстваме се с материалното и забравяме за истински важните неща - ПРОСТИТЕ НЕЩА!
Купуваме скъпи часовници, а нямаме време да кажем или направим нещо хубаво за някого. Отрупваме се с ценни вещи, а нямаме с кого да споделим радостта от употребата им. Не слагаме и залък в устата си с презумцията да сме красиви, а забравяме, че не е важно какво влиза, а какво излиза от нея. Или пък се храним с целия заобикалящ ни свят, а някой някъде се моли за парче хляб...Живеем с чужди лозунги и клишета, а така и не разбираме себе си дори, камо ли останалите... Лепим етикети по хората, издигаме бариери, крием се под маски и очила, само за да спасим себе си, но от какво??? Най - вероятно от самите нас! Защото колкото и тъжно да звучи ние всички сме еднакви - просто лоши - загубили вкус и цветоусещане към живота! Предпочитаме шума пред шепота на природата... Говорим много, но не споделяме нищо... Вечно надничаме в паничката на другарчето, а не се наслаждаваме на собствените си дадености и не се вглеждаме в собствените си недостатъци. Обличаме телата си с красиви дрехи, а душите ни остават все така голи, самотни и объркани... Искаме твърде много за себе си, но не сме готови да се разделим с нищо наше... Старателно трупаме, а всъщност оставаме ограбени! Това е живот на кредити, една всепоглъщаща бездна, водовъртеж...
Нещата, които докосват не се купуват, не струват нищо, не ни ограбват и не ощетяват, те са в нас, толкова семпли и неизчерпаеми извори на човещина... Една добра дума, една усмивка, един жест на внимание, една протегната ръка, една подадена монетка на просяка, една разходка сред природата, една невидима подкрепа, едно мълчаливо разбиране, една изплакана чужда сълза, едно чистосърдечно приятелство, една истинска обич... Колко прости, но безценни подаръци!
Искам да живея просто, искам да се храня (физически и духовно) просто, искам да бъда човек - ПРОСТО!
Искам да съм константа, омръзна ми да съм променлива - вечно плаваща между полюсите на собствената си душевност...
