ЕДИНСТВЕНАТА СВОБОДА - ЛЮБОВ

   “Свободата Санчо, е едно от най - ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят  нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най - голямото зло, което може да сполети човека." Дали!? На първо четене всеки би се съгласил с Мигел де Сервантес, и аз дори дълго се лъгах, че свободата "ще спаси света". Сега знам, че тя е кама.

   Свободата дава криле, тя прави душата свободна птица, която може да покори необятни пространства. Свободният човек е вечнотърсещ, пътят му е всякаш непредначертан и осеян с избори, които водят до нови и нови загадки и приключения. Но дали те ще направят животът ти пътешествие, а не просто една вечна екскурзия от съдба на съдба... Надали ще намериш своята собствена орисия измежду многото чужди... Едва ли някой обича само да наднича през прозореца на уютния дом, но никога да не може да усети топлината му и да стане част от щастливото семейство вътре. Всъщност вечният екскурзиант никога не става част от нищо, защото пътникът няма дом, той принадлежи на пътя и уседналостта е негов враг.

   Но както споменах свободата е нож с две остриета - магията и те оплита и изтъкава мрежата на самотата в душата ти, свива безпощадните си възли и те прави неволно изолиран от света, от ближните, от самия теб... А самотата - тя е зависимост! Свободата никога не е безгранична и все някой ден се превръща в самота.

   Опиянен от свободата, прегърнат от един нов избор, със замъглен поглед и широко затворени очи, забравяш кой си. Загърбваш всичко, което си изградил, забравяш за какво си се борил... И то как си се борил! Но... винаги идва момента, в който трябва да свалиш запотените си от хладния дъжд на свободата очила и да се изправиш пред ограничената реалност на живота си. 
   Всеки ден благодаря на Господ, че ми даде шанс и намерих своята прошка. Само тя, единствено тя, голямата и истинска любов може да прости и непростимото. Не всеки получава втори шанс, не всеки намира покой, там откъдето е избягал, не всеки може да заспи с усмивка там, където е будувал с предателски мисли... Но не минава и ден, в който вината да те подмине без да те потупа по рамото и с ехидна усмивка да попита: "Помниш ли?!".
   Истинската свобода е в любовта, защото тя е безкрайност, за която няма правила и везни, тя не търпи ограничения. И както с математическата безкрайност всякакви операции водят до неопределеност, така е и с любовта - никога не можеш да предскажеш какво следва...
   Не съм съдник на никого, не съм и човек, който има право да съветва. Нека всеки живее така, както намери за добре. Но все пак се дръжте предпазливо със свободата, точно както трябва да се държите и на шведска маса. Задавайте си въпроса сега какво и колко да хапна, за да не преям и да не ме боли корема. Защото, приятели, със свобода също се преяжда, само дето те боли душата... Вместо да е сита, душата е по - пуста от пресъхнал кладенец, в който ехото на поредния избор е надвиснало като бесилка над главата ти. 

   Аз направих своя последен избор - СВОБОДАТА на любовта! А вие?!

Просто отмини

Нося мечти, продължавам света...
Търся искреност, директност и чистота. Гледам към светлината - там където преминават смях, радост и лекота. Виждам обич. Сънувам любов. Живея сред пеперудите и пъстротата. Съществувам в сивотата и скуката. Подминавам хората. Трудно запомням и трудно забравям. За да те запомня трябва да има за какво, и то няма да е това, което ти искаш да ми покажеш, а това, което се крие вътре в теб. Аз виждам всичко, без дори да се вторачвам. Имам си свои критерии, които са непостоянни също като мен, нямам принципи, не правя планове и не създавам илюзии. Днес харесвам червеното, утре зеленото, вдругиден тишината без цвят, но живея в розово. Така съм свикнала и ми харесва. Опитай да ме разбереш, но само ако искаш. Няма да можеш, защото не си като мен. Различна съм, точно толкова колкото и ти. Мога безразсъдно да разпилявам смях по детски, мога свидливо да кътам топлината си. Мога да се скрия и да избягам от теб, дори когато най - много искам да ме прегърнеш. Не бягам от себе си, само веднъж, но се загубих! Едва се намерих, повече никога. Но всичко е относително... Дишам свободно само в дълбочината, но живея по периферията. Имам криле, имам и вятъра, пръскам светлина, но се уморявам от бурите. Имам боички, но ми трябва някой, който да ме нарисува. И много нямам... Пълна съм с тишина, но съм пуста без хаоса .Разпиляна съм, за да създаваш цялост. Нареди ме като пъзел от безброй части. Създай картина на душата ми, ако искаш и стига да можеш. Не обичам думите, не говоря много. Не познавам себе си - трябва да ме доизмисляш, такава, че да ме побереш в себе си. Аз само преминавам, научих се да гледам отстрани и да продължавам. Вероятността е моят временен дом, сигурността ми е тясно убежище. Родена съм гола, но нося много багаж със себе си. Бих споделила, но самата аз нямам търпение да се изслушам. И ти нямай, не искам да повярвам в чудесата ти... Мен ме създаде Вселената и ми е тясна прегръдката на този свят. Не ми е достатъчно да бъда себе си и тук. Трябва да продължавам в теб...Тогава със сигурност ще те запомня.
Аз съм Ирония, ти кой си? Ако не ме помниш, значи няма за какво. Просто отмини...

Равносметка - мечти, вини и истини

   Коледа дойде... Защо така с многоточие, Иронийке? Никога не си си представяла, че можеш да напишеш това изречение без да поставиш най - малко три удивителни в края му?!? И така нека подминем минора в бездарния ти литературен порив... Защото без значение от мрачната си душица, ти наистина обичаш Коледа, като всяко истинско джудже!

   И да, Коледа е прекрасна, магическа и изпълнена с чудеса за всички нас! И градът е празничен, блестящ и дишащ, опиянен от приказния дух, който дебне и в най - затънтените му улички. Същият този град, който ти разглеждаш усмихнато само по снимки в социалните мрежи... Чудиш се защо си единственият човек, който не е докоснат от коледния дух тази година? Ами отговорът се крие в любимото ти изречение: "Нямам време!". През годината нямаше време да се видиш приятели, нямаше време да си поговориш с тях дори по телефона, нямаше време за семейството си, нямаше време и за себе си дори... Сега просто коледния дух няма време за теб... Няма да си украсиш къщурката, няма да посрещнеш семейството си на Бъдни вечер, няма да им приготвиш традиционната празнична вечеря, няма да празнуваш Нова година, ех... поне подаръци ще им направиш... Защото само това можеш - да работиш и вечно да обгрижваш кой ли не... Само, че това не е обич, нормалните хора го наричат ненужно обгрижване, криворазбрана любов... Но карай, може пък някой ден и на теб да ти хрумне, че сам човек е само за тоалетната!

   Нека все пак те похваля...Тази година беше годината на мечтите за теб - пребори се със собствената си несигурност - реализира малкото си проектче за собствено ателиенце за ръчни изработки, изкачи връх Ботев, направи не много лек десетдневен поход из планини, градове, хижи, езера и какво ли не, без да измрънкаш нито за миг, дори веднъж в живота си даде глас на сърцето си и постъпи безразсъдно... Звучи обнадеждаващо, но всъщност всяка от тези реализирани мечти ти помогна да осъзнаеш колко е важно да внимаваш какво си пожелаваш и колко е трудно да оцелееш, когато мечтите и реалностите се разминат... Научи колко боли от сбъднатите мечти и как всяка радост се плаща твърде скъпо. Научи, че лесно прощаваш, но едва ли някога би забравила... И не на последно място научи, че вината е най - големия бич за ироничната ти душица и ти не можеш да живееш с нея... както и без нея!

   Сега мога само да ти повторя едни твои мисли, които е добре да запомниш и да помислиш най - вече над финалното изречение: "Когато някой те нарани, той има власт над теб. Прости му и ще си свободен. Прости и на себе си и ще си щастлив." Всъщност ти си просто едно джудже и може би за твоят влак няма пътници?! Кой може да каже? Прощавам ти!

...И нека никога фалшиви думи да не обиждат любовта

                                              Има хора, които носят дъгата в душата си, има и

 такива, които я разсейват безвъзвратно, когато се докоснат до нея...

   Не ми припомняй! Недей... Среднощната буря уби спомена за дъгата и тя никога повече няма да опъне пъстрата си пътека към душата ми... Но отново е ден и се налага да го изживеем... Хубав, лош, безразличен... Човекът е роден в бури, животът му минава осеян с тях и смъртта му е буря, макар и за малцина, успели да се докоснат до малката му вселена. Колко е жалко да си човек... ГМО светът не е за нас...

   Понякога си мечтая да съм пътник, който минава отвсякъде и не остава никъде... Не пуска корени, не влага чувства, не инвестира нищо лично... Защо безразличието ми е толкова чуждо???

   Светът на мечтите се превърна в реалност - кратка, щастлива, болезнена, сива... Мигът на удоволствието изтри блясъка на мечтата, любовта почерня изцяло, създателят се превърна в разрушител, мълчанието проговори с най - силния си крясък... Всички чакаха безразличието да влеза в стаята... и все още го чакат... Понякога лъжите трупани с години, за миг оживяват в силуета на истината, кръвта на вярващия циркулира ускорително по всички точки на шибаното му тяло и той се предава... Колко е жалко да усещаш вкуса на края, преди да те е разлюляло удоволствието и все пак да се сгърчиш усмихнато в кулминационната му точка... Защо мечтите никога не си тангират с реалностите? Защо мечтателят си остава такъв завинаги и все чака някой да размазва торти в лицето му, за да му припомни, че е просто поредената цигара, изпушена, размазана в пепелника и забравена?

    Защо и тя трябваше да почернее? Защо ми откраднаха мечтата? Защо надеждата на оптимизма се изпарява, точно когато си сам и имаш най - голяма нужда от нея? Защо когато някой те смаже все се намира друг да те довърши? Може би защото да си човек е даденост, но определено не е призвание! 

   Наистина е тъжно да осъзнаеш, че сбъдването на едно съкровено желание, може да се превърне във филм на ужасите... Но по - тъжно е, когато разбереш, че си по - лош и от самия сценарист...

   Умряла до доказване на противното... Айде бягай да се снимаш!

   

   

Две успоредни прави

"If there ever comes a day when we can't be together, keep mi in your heart, i'll stay there forever." Pooh

       Днес тя имаше за домашно да разкаже за любовта... Любовта на две успоредни прави.
    Да обичаш е прекрасно! Където и да си, каквото и да правиш, си длъжен да търсиш любовта, дори сред множество разочарования и никога, ама никога да не се примиряваш с нищо по - малко от тази голямата, и разтърсващата, и необяснимата. Защото в момента, в който тръгнем да търсим любовта и тя тръгва към нас, повярвайте ми!
   Всички ли срещаме точно тази фаталната любов, която пали по един и същи начин, нагло пренебрегвайки и време, и място, и хора, та дори и съдби? Като се замисля - не! От тези, които все пак имат щастието да я срещнат колко я разпознават? А колко ли пък от тях успяват да я съхранят? Тази поредица от въпроси стопява щастливците в издребняваща редица (казано математически).  
    Ако сте от тези, които са благословени да я срещнат - моля ви, разпознайте я. Никога не я оставяйте да тлее, нека гори! Въглените са по - опасни и от големия пожар, с невидим пламък унищожават и оставят пустиня от рая. Никога не и обръщайте гръб, не отхвърляйте щастието, изберете себе си! Нямате право да изоставяте любовта, защото тя ви закотвя в миналото, там къдете я оставите, и живота на вътрешния ви свят спира... завинаги. Ако човек е познал най - голямото си лично щастие, никога не би се задоволил с по - малко. Във всеки от нас живее по един алчен максималист. Единственият вариант да не ме разберете е, ако не сте имали късмет да я срещнете и осъзнаете - нещастието се понася някак по-леко, ако въобще не си познал щастието… Само тогава! И накрая приемете обичта си без страх, създайте и комфорт - нека тя бъде скъп гост в сърцата ви, и помнете тя ще остане, точно толкова, колкото и позволите. Просто обичайте, колко простичко, нали!
   Любовта е символ на човешката пълнота и завършеност, тя създава, но и руши. Иронично! 

  "Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени, не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен, че нямаме нищо, понеже не сме заедно." - "Любовта трае три години", Фредерик Бегбеде.

   Две успоредни прави... Безкрайни и неукротени... Тихичко надничащи една към друга, без шанс за среща в равнината... Две успоредни прави - любов с малка буква - усмивка и сълзичка...

ТЯ

 Тя никога няма да почернее... 

 Празни недописани страници...
"- Няма никакво значение - каза той. - Никакво значение... Изобщо никакво значение!... Знаеш ли, обичал съм те повече от всичко на света... Наистина! Беше толкова силно, че ми трябваше много, за да го убия в себе си..." - Стайнбек, "На изток от рая" 

Различните - различно се обичат

   ...Различна съм... и шарена, и дива... И цветна, и черно - бяла картина. Недовършен стих и римувана строфа... Непредсказуема, нелогична, трудна, дори нерешима задача...И хикса, и игрека  в неопределена система...Излишно весела, пресилено тъжна... Безлична и обезличена, но винаги горда... Размазан грим и изгладена риза... Африка и Антрактида... И грозното пате и белия лебед... Библейски канон и ерес отровна... Подредена къща и цигански табор... Константа и вектор с начало, но без посока...Изморен амбулантен търговец и пияница в кръчма... Грешна посока и компас - спасител... Покорна, но неукротена... Изгубена, намерена, но неоткрита... Твоя, чужда, обща... Желана и отхвърлена след употреба.... Отворена, прочетена, но неразбрана книга... Погребана, но изпълзяла жива... Нежна магия и природна стихия...Съвършена и съвършено грешна... Различна съм... а колко всъщност съм еднаква...  Живеят в мене всички други и всяка има свой спектакъл, човешка жажда за изява! И най вече - каквато съм, такава!!!

   Обичай ме - не казвам, че е лесно - различните - различно се обичат!

Видя ли някога тъгата?

   Ти виждал ли си някой да обича? Но не с думи, не с постъпките дори? Така по детски, невинно, даже на игра... Без консумация и без цена... Ти гледал ли си в очите на силния човек до теб, а виждал ли си там сълзите, грижливо спотаената любов?

   Или усмивката ти стига?! "Добре" достатъчно ли е за теб, когато питаш "Как си днес?"... А питаш ли или да те попитат е някак по - съществено за теб? А мислил ли си, че усмивката ми често е комична, печален образ на бурята от чувства в мен? А колко често дете си ме наричал, дете защото съм различна, нелогична и с мечти... Не знаеш ли, че детето първо е ранимо, а после весело, безгрижно, живо... Видял ли си да си затварям аз очите, когато ти разказвам за мечтите си... И затворих ли ги, разкавайки живота си?!

   Замислял ли си се защо не те поглеждам, когато си ми казал нещо мило? И защо не мигам, втренчена във теб, когато нямам глас да отговоря, когато сълзите ми едва се сдържат да не потекат?

   И чу ли ме да те обидя, дори когато сам знаеш, че не си бил прав? А някога да те нападна, да съм поискала или пък взела нещо? Чувствал ли си се ограбен, използван, унизен? Усетил ли си нещо лошо към себе си от мен? А някога от някой трети да си чул нещо казано за теб?  

   Някога мечтаех за мига, в който ще се огледам в очите ти... Огледах се, но ти не ме видя... Прозрачна си останах, някак в сянка, винаги последна, плаха, безлична, понякога далечна и излишна... Тайно исках да се променя, стараех се, но не успях!

   Единствената разлика, любими - детето вече е жена... поредната!

Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми?

   Колко е хубаво да обичаш! Просто така - без дефиниция и без правила, без договор и без обвързване, само усещане за присъствие... Любовта вдъхновява, дава посока, не изисква, не ревнува и не задължава, не определя граници... Едно цяло от две индивидуалности... Тя не търси, тя дарява... Невидимо докосване, неволно дихание... Обичам начина, по който ме обичаш! А обичаш ли ме? Всъщност няма значение, просто обичам да те обичам... Никой не ме кара да се чувствам така... Усещам неуловимито, изпитвам неосезаемото, възприемам абсурдното... Не са нужни признания, а сетива... Всяка секунда с теб е различна, обичта ми прелива в болка и болката в желание отново да изпитам болка... Превземаш самотата ми, а после ограбваш сърцето ми... Не ме е страх от теб, страх ме е от себе си... Еквилибристика на душата...

   Ти си най - вълнуващото приключение - опияняващо, а всъщност опасно... Сутрин ме изграждаш, а вечер рушиш... с очарованието на изгрева и безнадеждността на тревожна луна... Може да вали, а може и да е слънчево... Ти разбъркваш сезоните... Преобръщаш живота ми... Ти имаш много лица и аз обичам всичките!

  Ти не си до мен, ти си в мен, защото си в мечтите ми... Измислих те, защото исках да обичам... Повярвах си, защото имах нужда от това... Бях силна, защото те имаше, бях слаба... пак затова... Убих те, защото не те заслужавам... Ако ти дам парченце от себе си, ще оживееш ли отново? Не - не, не ми отговаряй - ще бъде клиширана романтика!

  Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми? Границите са твърде субективно понятие...