Ти виждал ли си някой да обича? Но не с думи, не с постъпките дори? Така по детски, невинно, даже на игра... Без консумация и без цена... Ти гледал ли си в очите на силния човек до теб, а виждал ли си там сълзите, грижливо спотаената любов?
Или усмивката ти стига?! "Добре" достатъчно ли е за теб, когато питаш "Как си днес?"... А питаш ли или да те попитат е някак по - съществено за теб? А мислил ли си, че усмивката ми често е комична, печален образ на бурята от чувства в мен? А колко често дете си ме наричал, дете защото съм различна, нелогична и с мечти... Не знаеш ли, че детето първо е ранимо, а после весело, безгрижно, живо... Видял ли си да си затварям аз очите, когато ти разказвам за мечтите си... И затворих ли ги, разкавайки живота си?!
Замислял ли си се защо не те поглеждам, когато си ми казал нещо мило? И защо не мигам, втренчена във теб, когато нямам глас да отговоря, когато сълзите ми едва се сдържат да не потекат?
И чу ли ме да те обидя, дори когато сам знаеш, че не си бил прав? А някога да те нападна, да съм поискала или пък взела нещо? Чувствал ли си се ограбен, използван, унизен? Усетил ли си нещо лошо към себе си от мен? А някога от някой трети да си чул нещо казано за теб?
Някога мечтаех за мига, в който ще се огледам в очите ти... Огледах се, но ти не ме видя... Прозрачна си останах, някак в сянка, винаги последна, плаха, безлична, понякога далечна и излишна... Тайно исках да се променя, стараех се, но не успях!
Единствената разлика, любими - детето вече е жена... поредната!
Няма коментари:
Публикуване на коментар