ЕДИНСТВЕНАТА СВОБОДА - ЛЮБОВ

   “Свободата Санчо, е едно от най - ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят  нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най - голямото зло, което може да сполети човека." Дали!? На първо четене всеки би се съгласил с Мигел де Сервантес, и аз дори дълго се лъгах, че свободата "ще спаси света". Сега знам, че тя е кама.

   Свободата дава криле, тя прави душата свободна птица, която може да покори необятни пространства. Свободният човек е вечнотърсещ, пътят му е всякаш непредначертан и осеян с избори, които водят до нови и нови загадки и приключения. Но дали те ще направят животът ти пътешествие, а не просто една вечна екскурзия от съдба на съдба... Надали ще намериш своята собствена орисия измежду многото чужди... Едва ли някой обича само да наднича през прозореца на уютния дом, но никога да не може да усети топлината му и да стане част от щастливото семейство вътре. Всъщност вечният екскурзиант никога не става част от нищо, защото пътникът няма дом, той принадлежи на пътя и уседналостта е негов враг.

   Но както споменах свободата е нож с две остриета - магията и те оплита и изтъкава мрежата на самотата в душата ти, свива безпощадните си възли и те прави неволно изолиран от света, от ближните, от самия теб... А самотата - тя е зависимост! Свободата никога не е безгранична и все някой ден се превръща в самота.

   Опиянен от свободата, прегърнат от един нов избор, със замъглен поглед и широко затворени очи, забравяш кой си. Загърбваш всичко, което си изградил, забравяш за какво си се борил... И то как си се борил! Но... винаги идва момента, в който трябва да свалиш запотените си от хладния дъжд на свободата очила и да се изправиш пред ограничената реалност на живота си. 
   Всеки ден благодаря на Господ, че ми даде шанс и намерих своята прошка. Само тя, единствено тя, голямата и истинска любов може да прости и непростимото. Не всеки получава втори шанс, не всеки намира покой, там откъдето е избягал, не всеки може да заспи с усмивка там, където е будувал с предателски мисли... Но не минава и ден, в който вината да те подмине без да те потупа по рамото и с ехидна усмивка да попита: "Помниш ли?!".
   Истинската свобода е в любовта, защото тя е безкрайност, за която няма правила и везни, тя не търпи ограничения. И както с математическата безкрайност всякакви операции водят до неопределеност, така е и с любовта - никога не можеш да предскажеш какво следва...
   Не съм съдник на никого, не съм и човек, който има право да съветва. Нека всеки живее така, както намери за добре. Но все пак се дръжте предпазливо със свободата, точно както трябва да се държите и на шведска маса. Задавайте си въпроса сега какво и колко да хапна, за да не преям и да не ме боли корема. Защото, приятели, със свобода също се преяжда, само дето те боли душата... Вместо да е сита, душата е по - пуста от пресъхнал кладенец, в който ехото на поредния избор е надвиснало като бесилка над главата ти. 

   Аз направих своя последен избор - СВОБОДАТА на любовта! А вие?!

Езотерика - пътят на вътрешно познание и духовно израстване

Езотеризъм (от гръцки означава "вътрешен" или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. Езотеричното учение е предназначено за определен кръг хора и представлява (тайно) предаване на знания от всякакъв характер.

Езотериката като вътрешно познание се приема единствено от хората, които преследват духовното си развитие. Това е познание, към което всеки трябва да подходи индивидуално според степента на собственото си развитие. Езотериката ни учи, че всеки сам е отговорен за собствената си съдба. Напредването в духовното познание задължително е съпътствано с промяна в начина на живот. В този нелек път на вътрешно познание и израстване, можем да използваме окултните науки.

Крайният етап от езотеричното развитие е постигането на истината и пълното й реализиране в собствения ни живот. Истината е само една и тя е независима. Едно от най - известните езотерични учения е учението на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов).

Езотериката е стара колкото е стар светът. От зората на човешката цивилизация тя съхранява сбора от знания за Вселената и човека. Те не зависят от времето, никога не остаряват, не могат да бъдат поправени или осъвременени. Езотериката ни учи, че овладяването на знания е вътрешен процес на съзнанието или "Истината е винаги тук, но пътя до нея трябва да се извърви самостоятелно от всеки един човек."

Сега за пътят... Спрях се на една беседа на Дънов за средствата по пътя на познанието и усъвършенстването... Мисля, че средството е едно и то е ЛЮБОВ...

"Та казвам, без Любов животът не може да се поправи. Пита ме един какво трябва да прави. Казвам, аз ще ти кажа: ще започнеш с Любов към Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичката си сила. Второ, ще започнеш с Любов към ближния. Третото положение: ще дойдеш до Любовта към себе си." Учителя

За себе си сама съм преценила, че въртележката трябва да се завърти в обратен цикъл... Въпреки, че според Дънов, човек приема любовта от Бога, предава я на ближния...и тогава достига себе си... Човек сам може да прецени накъде да завърти собственото си колело, както казах по - горе всеки е отговорен за съдбата си... Нека поговорим за любовта към себе си - до колко тя е важна за вътрешния ни мир и трябва ли да вървим към постигането и...

Понякога си мисля, че на хората, които не се анализират и не си правят равносметки им е по-лесно. Въпреки това не спирам да се вглеждам в себе си всеки ден. Мисля също, че хората, които нямат идеали и цели (ориентирани към духовно израстване) живеят по-спокойно. Въпреки това, не се отказвам в търсенията си... Но докъде са ме довели самоанализите, равносметките, хилядите изисквания към себе си, които се множат всеки ден, и всяка постигната цел е начало на поне две нови... От толкова много мисли за промяна забравих, че трябва да обичам себе си, да виждам и оценявам всяка своя крачка, да се радвам на това, което съм, да живея в мир със себе си...Често си повтарям поредната "умнотия", която съм прочела някъде си: "Никога не позволявайте на това, което сте били да ви попречи да станете такива, каквито бихте искали да бъдете! - т.е. простете си и се обичайте! Да, доо - бре, но как!? Къде е грешката ми? Може би искам прекалено много от себе си? Нее! Просто както при повечето хора, така и при мен с пълна сила важи схващането, че "човешкото око е нанаситно"... От известно време си мисля, че грешката е в склонността ми да не забравям нищо, да трупам прекалено много минало в главата си, да си правя безкрайно дълги лирични отклонения в "света на мечтите" за някога... И най - важното, че не си прощавам отминалите грешки, дори и поправени донякъде, а продължавам да "цикля" по тях....

Осъзнах, че само ние самите споделяме какви са положителните и отрицателните страни на едното или другото решение... Всяка постъпка, цел, постижение, та дори и грешка си има положителна страна и именно нея трябва да виждаме. Разбрах, че важното е да вървиш съзнателно към промяната всеки ден, да се стараеш всяка крачка да е в правилната посока или поне да вярваш, че е така... Пътешествието би било по - приятно с мисълта, че вървиш към истината, хармонията и личната си любов...

Аз все още не съм открила "рецептата" против моето "заболяване"... Не спирам да търся...Всеки ден е начало... Всеки ден е крачка... Посоката е само една... Смело напред!

За разлика от точките в животът си, добре се справям с точките в душевните си излияния... Обичайте себе си и си прощавайте!!!

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок,
ти бъди дребен храст, но бъди
най- прекрасният храст край пенлив водоскок
и на бора недей се сърди.

Щом не можеш да бъдеш и храст, ти трева
покрай пътя стани мълчешката;
вместо щука бъди малък клен, но това
да е кленът- мечта на реката.

Няма как да сме все капитани- моряци
да станем, пак нужни сме, значи.
Има труд за титани и труд за слабаци
просто всеки си има задачи.

Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
и така ще оставиш следа.

Дъглас Малок

Споделено: Молитвата на Екзюпери - наръчник за реалността, събран в лист хартия

На скоро попаднах на нещо наистина интересно за мен в духовен план... Аз съм човек, който обича да се крие под смешната маска на мечтите си, смешна защото зад "усмивките" на всички ни се крият сълзи... Както всеки човек и аз често търся промяната - но тази в себе си, която е най - трудна... Не веднъж съм се опитвала да формулирам сама пред себе си какво точно искам от мен самата, от живота си, от човека до мен, от приятелите и семейството си... Когато прочетох тази молитва на Антоан дьо Сент - Екзюпери, аз прочетох най - съкровените си мисли, добре синтезирани, като един обикновен читател на вестник. Мисля, че след прочита много по - добре осъзнавам смисъла на една от любимите си фрази, а именно: "Ти не си човешко същество с духовни преживявания. Ти си духовно същество с човешки преживявания." Оставям на всеки сам да прецени думите по - долу...

Антоан дьо Сент - Екзюпери - "Молтива"

"Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари ми тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.

Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота.

Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки."

Може би най - важния урок, който научаваме живеейки е, че колко и да се променяме, не можем да избягаме от себе си... А и ако можехме... Има ли нещо по - лошо от това да изгубим себе си?!?

Любима притча

Стараейки се да спася хората около себе си от лошите настроения, дори и от депресиите, самата аз често ставам жертва на подобни състояния поради една или друга причина. Не обичам да споделям, не обичам да ме успокояват, съжаляват...нито искам някой да знае какво става в главата и душата ми... Искам всичко да си е в мен - аз правя грешките, аз трябва да се справям с последиците от тях...

В такива моменти обикновено малките бягства ме спасяват... Напоследък все по - често се връщам още по - умислена... Мислите ми потъват в безкрая на хоризонта, но...само за миг... След това отново се връщат нахално в душата ми и не ми оставят въздух... Задушават ме... Скоро прочетох една притча... Тя също ми помага, но само понякога... Не и днес... Искам да споделя тази притча, защото може би тя би помогнала на някой друг. Ето я и нея - притчата, която ни учи, че никога не сме сами.
Един човек сънувал сън. Сънувал, че върви по морския бряг заедно с Бог. По небето се разигравали различни сцени от живота му и за всяка сцена по пясъка на брега се виждали две редици стъпки – неговите и на Бога. Човекът гледал как през всички моменти от живота му, Бог е вървял неизменно до него. Но когато и последната сцена проблеснала на небето, той забелязъл, че на някои места се вижда само една редица стъпки. Озадачен, мъжът осъзнал, че това са най - тежките моменти, когато му е било наистина трудно, когато е бил отчаян и дълбоко е страдал.
- Господи – възкликнал човекът – Защо си ме изоставял точно в най-трудните моменти, когато съм имал най-голяма нужда от теб?
Бог отговорил:
- Чедо, никога не съм те изоставял. Там, където виждаш само едни следи, са моментите на изпитанията и страданията ти. Тези следи са моите – това са моментите, в които те носех на ръце.

Никога не си сам! Винаги трябва да вярваме, че има поне един човек, който е до нас...дори и с мислите си ни подкрепя, макар и ужасно далеч... Но обичта може да преодолее всяко разстояние и да пребори всяка болка... Само трябва да вярваш, че никога не си сам...