Добре дошли

Добре дошли във вълшебната работилничка за красиви мечти на едно джудже... Тук едва ли ще намерите нещо полезно, но със сигурност ще разберете, че не сте сами... никога!

вторник, 30 ноември 2010 г.

... защото аз искам да бъде такъв...

Събудих се... Щастлива, естествено! Устните ми инстиктивно се разливат в усмивка всяка сутрин... Но слънцето отново го няма... "Сигурно, защото е много рано" - си казах. Не искам никога вече да се събуждам без светлината на деня!

И ето ме - косата на опашка, спортното екипче, "матаронки", слушалките в ушите... Забързано крача към морето... Вятърът настоятелно се стараеше да ме откаже от малкото ми приключение... Може би искаше да изгони и мислите от главата ми... Безуспешно, разбира се! Всичко е в мен, никой и нищо не може да спре процеса и вечния разговор между мен и мислите ми.

Подтичвам си... Животът е хубав, но само като го живееш...така! Когато правиш, онова, което искаш... Начинът, по който се чувствам в такива моменти не може да се пресъздаде с думи - той е уникален и прекалено личен... Усещането за свобода, за безгрижно дихание ме пренася в света на мечтите, където е и моят малък и уютен рай...
Неусетно бях вече стигнала до целта. Трябваше да изпълня планираната си минута почивка, но... погледнах морето... толкова сиво, самотно и дори тъжно. Приближих се... Опрях се на студения пясък и той ме погълна в хладната си прегръдка... Отдадох му се и забравих... Минутата преля в минути, празнотата ми се изпълни... Студеният пясък ме прегърна като приятел и усетих как самотата изчезна... От морето, от студения пясък, от плажа,от града, но и от мен самата... Хармонията се разпиля над всяка песъчинка, тишината бе споделена. Мислите също се разпиляха... Спокойствие...
Отново подтичвах, но този път със силата на пълното си сърце...Осъзнато щастлива! Животът наистина е прекрасен, защото аз искам да бъде такъв!

вторник, 23 ноември 2010 г.

Обичта, без която не можем...


В живота на почти всеки е имало момент, в който е трябвало да избере друг пред себе си... "Трябвало" - мразя тази дума... Оправдано ли е да изберем щастието на някой друг пред нашето собствено? Обичта ли ни кара да загърбим себе си?
Всеки ден се събуждаш в малкия си рай и си мислиш, че си щастлив, защото си отворил очи, защото можеш да чуеш гласа в телефона "Как си?", защото усещаш нечия любов, защото знаеш, че съществуването ти върти нечия вселена... Всеки ден даваш и получаваш, не търсиш сметка - къде повече, къде по - малко... А това прави ли те истински щастлив? Виждаш ли искрата в собствените си очи? Получаваш ли това, от което се нуждаеш, за да полетиш? Изобщо искаш ли да летиш или от толкова вървене крилата ти са закърнели, без дори да си усетил? Използваш ли моментите, в които оставаш насаме със себе си да помечтаеш? Имаш ли сили да мечтаеш, или мечтите са останали в детството - забутани в някое ъгълче на душата ти?
И с риск да стана досадна отново да попитам - щастлив ли си? Човек се замисля само тогава, когато види искрата на щастието, когато усети себе си в безтегловност, дори за миг... Тогава идилията всякаш спира, монотонието на ежедневието те смазва и забиваш в собствените си мисли... Утопията, в която си живял с години рухва... Виждаш, че животът си е минал покрай теб и дори самият ти не разпознаваш вече себе си... Обезличил си се! Няма излишни усмивки, няма топлина, няма го и любопитството ти към живота и към света...няма те и теб...
Имаш ли избор? Можеш ли да промениш неща? А искаш ли? Отговорите: Избор винаги имаш би казал оптимистът - винаги мога да променя нещата все пак това е моя живот. Искаш ли обаче е много сложен въпрос... Когато премисляш нещата и противопоставиш добре познатото старо и прекрасното, но несигурно ново... идва агонията на нереалния избор -искам, но се страхувам от и за мен, от и за теб, от и за него... Лично аз бих се страхувала за добре познатото старо - как би се почувствало, ако разбия неговия красив замък, пълен с много любов към мен... Но желанието за новото и несигурното бавно ме убива - да мен ме убива... Вече не ме е страх, че новото би ме наранило, ще го преживея... Страх ме е аз да не нараня някого, чувството за вина ме разяжда дори, когато просто си мисля... Не спирам да мисля...
Интересно ми е колко често срещаме някой, който кара "сърцето ни да се усмихва", колко често един поглед може да те накара да мечтаеш, едно докосване може да те накара да трепериш... Има ли някой, чието присъствие може да те направи най - силен и най - слаб едновременно, има ли човек, с който да споделиш тишината... Може би този човек се среща веднъж в живота и това е голямата любов... Дали тази любов е споделена е друг въпрос. Важното е да си я срещнал, да си се докоснал до нея, да си вкусил от щастието и опиянението и, да си се почувствал човек, дори за миг... Тя дава сили да продължиш нататък в собственото си безвремие... Шекспир казва, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват". Аз бих се съгласила с него!
Хората никога не говорят за нея - за изгубената голяма любов - тя е еднакво болезнена за всички, същевременно толкова красива... Хубавото е, че си е само наша, живее вътре в сърцата ни и никой не може да ни я вземе... Нека не сме страхливци - НЕКА СИ ПОЗВОЛИМ ДА ОБИЧАМЕ! Това е обичта, без която не можем...

понеделник, 22 ноември 2010 г.

Снимков материал от една семейна вечеринка


В тази статийка смятам без много думи да покажа не до там съвършената ми вечеря за Денят на Християнското семейство... Не се справих с декорацията (както винаги - аз никога не се справям - все не ми стига времето!!!), така както ми се искаше, нито с предвидения карвинг по храната, но пък всичко беше добре "изкулинарствано", имаше настроение и най - важното е, че всички бяха доволни...Освен аз естествено... нали съм вечно недоволна от себе си...
Така това е масата...Семпла, доколкото златистито може да се нарече семпло...
Ето я и допълнителната маса с менюто...
И за финал няколко наистина безценни усмивки, за които си струва да живееш. Обичам ви!

неделя, 21 ноември 2010 г.

Денят на Християнското семейство




Днес е Въведение Богородично и се празнува като ден на Християнското семейство. Преданието разказва, че когато малката Мария навършва три години родителите и я предават да служи на Бога в Йерусалимския храм при отец Захария, баща на Йоан Кръстител. Според това предание Богородица изкачила петнадесетте стъпала на храма сама.

Православната църква е приела Въведение Богородично и като празник на Християнското семейство - ден, в който майки и бащи трябва да си спомнят, че са преди всичко духовни наставници на децата си и трябва да ги възпитават благочестиво. Но и ден, в който децата да покажат уважение и послушание към родителите си. На този ден семейството заедно е отивало до храма за молитва. В миналото празникът е отбелязван в изключително близък кръг - само родителите и незадомените им деца. След празничната вечеря семейството е сядало пред огнището, а трапезата е оставяна неразтребена, за да дойде Богородица и да опита от храната им и да благослови дома им.

Лично аз приемам празника, като ден, в който да покажа привързаността си към моето семейство, ден в който искам да се постарая да забравя и да простя на всички за всичко, както и да поискам прошка за собствените си грешки към тях... Всички грешим и малки, и големи, всеки ден...Важното е, че се обичаме и трябва да се подкрепяме, нали това е семейството - подслон в радост и болка!

И така реших да събера семейството си у дома... Нямаме огнище, и най - веселият и обичан човек от мен го няма, но живот...
И така нямам много време за планиране и организация, но ще импровизирам...Днес приключва строгият пост и се разрешава риба, вино и растителна мазнина, което ще улесни изборът на ястия. И така избрах да направя: салати: маслен боб, лимони, пълнени със салата от риба тон, зелена салата, салата "Морски дар", предястия: кьопоолу с филирани бадеми, петифури с пушена пъстърва и пастет от сьомга, картофени лодки, основни : морски език на скара, императорски ориз "Морско дъно", празнична пита задължително, десерт: лешникови постни бонбони, тиквеник (задължителен е при всички празници по време на поста)...Време е за декорации и кулинария...
Весел празник на всички Християнски семейства - Обичайте се и използвайте тези моменти - те са безценни!

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

"Оптическо приближение на абсолютно черно тяло"


Случи се нещо... Утринният дъжд опроверга твърдението, че не може да се разбие това, което вече се е разпаднало... Може и то как!!!

Разпиляната прах крачеше самотно към мястото, което е неин подслон за разбити мечти... Морето поглъщаше мислите на хаоса, тишината потъваше сама в себе си...Нямаше го дъждът, слънцето нагло пъплеше върху разпиляната прах и се мъчеше да слепи нищото. Тихо вълните чертаеха пътя на гаснещите въздишки, удавени в празнотата на прахта...Готова отново да облегне глава на собственотo си рамо, разпиляната прах усети протегната към нея ръка. Вцепени се, тишината бе нарушена, само с един загрижен поглед...тя мразеше това...Ръката прегърна прахта и мълчаливо прошепна с очи: "Обичам те, не си сама..." Прахта плашливо облегна рамо върху ръката и за първи път осъзна, че единственият пристан е нейното начало...Физически и психически бе залепена от този, на който принадлежеше и винаги щеше да принадлежи...

Дъждът и слънцето продължаваха да се сменят, еднакво очарователни и измамни...Но ръката - началото си стоеше там - когато прахта вървеше, ръката беше до нея, когато падаше, ръката я носеше на рамо...

Обичам те! Благодаря ти, че ме научи да обичам (с думи, с постъпки, с усещания, поглед...) хората, докато все още са до мен!

вторник, 16 ноември 2010 г.

Време за равносметка и коледно желание - "Животът и аз"


Има моменти, в които искаш да крещиш от радост, има и такива, в които нямаш сила да плачеш дори... Но и те не са страшни... Най - тежко е, когато просто не изпитваш нищо, онези моменти на празнота, която изпълва вакуума в душата ти... Ако изобщо празнотата може да запълни нещо.
Интересното е, че човек гради дълго време собствения си покой, търси себе си, открива своя малък рай пред света и само един далечен спомен го връща отново на старта...И тогава осъзнава колко всъщност е самотен, дори и когато не е сам..."Самотата е последица от интелигентността", "Самотата е най - скъпо платената свобода"... Просто самота, която убива, бавно и мъчително...Тази разрушителна сила, която те прави уязвим, точно когато си помислиш, че си намерил вътрешен мир и хармония със себе си.
Щастието може да спре брояча на живота, да залепи стрелките, но самотата е само желанието това да се случи - да заспиш и да се спасиш от нея. Всъщност живота не чака никой от нас, просто си е облякъл палтото и обул обувките и върви по кривите улички на съдбата...
Идеята е, че трябва да се изправиш пред себе си и да се бориш с най - големия си враг - вътрешното си аз ...Да пребориш мисълта за съня и бягството, просто да не се страхуваш от желанията си, а да ги материализираш, каквото и да се случи след това...Важно е да знаеш, че си паднал защото сам си скочил в опита си да полетиш, а не някой друг да те е блъснал...Аз често казвам, че човек трябва да държи живота си в собствените си ръце, да не позволява някой друг да го движи, тъй като "моето напред, може да е твоето назад", а всъщност често живея за някой или нещо, изпълнявам чуждите желания, сбъдвам чужди мечти, радвам се на чуждо щастие, изплаквам чужди сълзи...Фалшив живот!
Искам да съм дете, отчаяно винаги гледам назад, защото има нещо, което ме спира да продължа, може би защото твърде дълго вярвах, че "утре започва от днес"... Всъщност животът е тук и сега, всеки ден е начало, стига само да поискаш...
Мислите в главата ми се прожектират денонощно, не мога да спя, не искам да спя, не искам да пропусна нищо...
Наближава Коледа и имам право на Коледно желание...Мисля, че тази година ще пропусна материалните искания и няма да пиша до онзи сладък дебеланко в Лапландия, а ще адресирам молбата си към единствения човек, който може да я изпълни - АЗ! Просто си пожелавам да бъда добра към другите, но и към себе си, да обичам другите, но и себе си, да не изпитвам вина пред другите, но и пред себе си, да давам, без да очаквам да получавам...просто да съм спокойна и в хармония със себе си и околния свят, но този път завинаги...
В заключение бих си казала "Не ме е страх!", но всъщност това е лъжа, страх ме е и то много, защото само глупакът не се страхува...

вторник, 9 ноември 2010 г.

"Една незабравима Коледа - 40 дни, 40 нощи към успеха"


Има моменти от живота, в които се чувстваме леко безполезни и някак изтърваме нишката...За мен този момент е точно такъв...Не искам да потъна в дупка, не искам да се отдавам на отчаянието...И в този дух реших да си поставя цел, която да ме крепи и перфектната и реализация да ми даде онова щастие от успеха, което толкова много ми липсва...А ето я и моята нова цел: Да направя Коледа незабравима за мен и моето семейство, като за постигането и отделя 40 дни и нощи - 15.11.2010г. - 24.12.2010г. - дните на Коледния Християнски пост. От години спазвам поста, от години все мечтая за тази неповторима и уютна Коледа, но все времето ми не стига да направя нещата точно както аз ги искам - все нещо не успявам. Но не и сега! Сега разполагам с достатъчно време да планирам и реализирам всичко до най - малката подробност, такова каквото да ме накара поне веднъж да се почувствам доволна от себе си, от това, което аз съм създала.

И така идеята е следната: всеки ден да правя нещо по реализацията на празничната нощ - украса, подходящно няколкостепенно меню, декорация на Коледната трапеза, старателно проучване на традициите за празника, избор и покупка на подаръци за най - обичаните хора, картички за близки и приятели...Времето до 15.11. възнамерявам да използвам за едно наистина голямо почистване на дома, като в неделя на 14.11. на заговезни ще поставя поне част от коледната си украса.
И накрая да не забравя: Всеки трябва да е щастлив в своя малък рай! Enjoy!!!