Случи се нещо... Утринният дъжд опроверга твърдението, че не може да се разбие това, което вече се е разпаднало... Може и то как!!!
Разпиляната прах крачеше самотно към мястото, което е неин подслон за разбити мечти... Морето поглъщаше мислите на хаоса, тишината потъваше сама в себе си...Нямаше го дъждът, слънцето нагло пъплеше върху разпиляната прах и се мъчеше да слепи нищото. Тихо вълните чертаеха пътя на гаснещите въздишки, удавени в празнотата на прахта...Готова отново да облегне глава на собственотo си рамо, разпиляната прах усети протегната към нея ръка. Вцепени се, тишината бе нарушена, само с един загрижен поглед...тя мразеше това...Ръката прегърна прахта и мълчаливо прошепна с очи: "Обичам те, не си сама..." Прахта плашливо облегна рамо върху ръката и за първи път осъзна, че единственият пристан е нейното начало...Физически и психически бе залепена от този, на който принадлежеше и винаги щеше да принадлежи...
Дъждът и слънцето продължаваха да се сменят, еднакво очарователни и измамни...Но ръката - началото си стоеше там - когато прахта вървеше, ръката беше до нея, когато падаше, ръката я носеше на рамо...
Обичам те! Благодаря ти, че ме научи да обичам (с думи, с постъпки, с усещания, поглед...) хората, докато все още са до мен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар