"Голата" или "Красивата"

"Красотата е навсякъде, просто трябва да имаш очи, за да я видиш!"... Но понякога широко затворените ми очи не виждат нищо, колкото и да ми се иска... Очите, сърцето и душата ми са еднакво затворени към света и всичко в него...Гледам и не виждам, слушам, но не чувам, искам, но не мога, мечтая, но не трябва, преживявам, но не чувствам, живея, а не искам да съм жива...Има една мисъл на Стайнбек, че "в истината има повече красота дори, когато красотата е отвратителна"....Но красотата на истината винаги е отвратителна... Тя винаги е болезнено грозна, еднакво неразбрана, нежелана, и за съжаление тя е различна за всеки... Въпреки, че истината е една, минавайки през различните хора, тя се пречупва като светлината преминала през Нютоновата призма и се разлага в цветния спектър - влиза бяла, а излиза пъстра... Като дъга, но не такава, на която да се зарадваш... Грозна, както и самата истина... Истината на всички души - проста и елементарна, с блясъка на илюзията и с измамата на играта... Странното е как човекът може да превърне и най - простото нещо в необятен лабиринт... Който и да попиташ всеки би казал, че мрази да го лъжат... Нали така?!? И ти мразиш лъжите... Защо тогава никой не иска да чуе истината, каквато и да е тя... Защо се обиждаме, намразваме, обръщаме си гръб... Какво променя това? Истината си е истина, или я приемаш или не... Колко просто и колко сложно...
Какво се случва, когато обаче вместо голата истина, чуеш красивата лъжа? По - добре ли се чувстваш от нея? Колко пъти си лепил душата си след нея? Залепваш ли нещо изобщо...Останало ли е нещо за лепене? Какво е лепилото и колко пъти може да се залепят парченцата? Красиви ли са веднъж строшени и след това лепени предметите? А ако душата ти е чаша, която някой троши ежедневно, след година лепене как изглежда тази чаша? А след няколко години, след един цял живот... Няма неранени хора, всички сме счупени чаши... Как очакваме тогава да сме добри, да сме чистсърдечни и истински... Как сутрин ставаме с нови надежди в тази безнадеждност, как позволяваме да ни чупят всеки път, как вярваме отново и отново, как завъртаме колелото си всеки ден от начало?
Искам да знам отговорите... Но ако ги знам, сигурно щях да искам да ги забравя...