Торта "Сахер" - кулинарни приключения във Виена

Тази шоколадова торта е един от най - известните Виенски шедьоври в кулинарията (може би си съперничи само с прословутите бонбони "Моцарт"). Историята разказва, че през 1832 година княз Метерних (министър на външните и вътрешните работи на Австро-Унгария) възложил на готвача си да направи специален десерт за няколко важни госта. Но главният готвач се разболял и тежката задача се паднала на младия 16 - годишен чирак Франц Сахер. След като завършва обучението си Франц Сахер отваря във Виена луксозен магазин за деликатеси, както и винарна. Тридесет и четири години по - късно неговия наследник Едуард Сахер (син) усъвършенства рецептата за шоколадовия сладкиш до сегашния и вид, като тя и до днес се предлага като специалитет в едноименния хотел "Сахер", който се намира на "Филармоникерщрасе" № 4, точно зад небезизвестната "Щтац опер". Точно зад хотела, на "Кертнерщрасе" № 4 има кафе - сладкарничка, в която могат да се купят специалитети с марката SАCHER, включително и прочутата торта."Кафе Сахер" е доста популярно място сред туристите, главно заради едноименната Сахер торта.

По принцип оригиналната рецепта за "Сахер" е запазена марка, като за нея години наред са се водили съдебни спорове. Но си мисля, че за лаик (в кулинарията и туровете из Европа) като мен, който не е опитвал вкуса на Виена и шоколадовите и изкушения е достатъчна и рецептата, която имам и използвам...Може би някой ден...

И така... Нека малкото ни кулинарно приключение започне: Сега!

Торта "САХЕР"

Какво ни трябва за "Сахер" - чето:

Блат:

Продукти:

130 г масло

110 г пудра захар

ванилия

6 жълтъка

130 г шоколадова глазура

6 белтъка

110 г кристална захар

130 г брашно

Пълнеж:

450 г конфитюр от кайсии
3 с.л. ром

Глазура:

200 г захар
125 мл вода
1-2 с.л. краве масло
200 г млечен шоколад

1. Леко затопленото масло се разбърква с пудрата захар и ванилията до лека пяна. Един след друг се добавят жълтъците и разтопения шоколад и се разбъркват с тел за яйца (може и с миксер). Белтъците се разбиват на сняг, добавя се кристалната захар и се разбива до втвърдяване. Накрая се добавя брашно без много бъркане (в никакъв случай не бъркайте с миксер, тъй като това води до неколкократно намаляване на обема на тестото!!!).

2. За печене се използва форма за торта (ринг) с диаметър 22 см, на дъното на която е сложена хартия за печене. Готовата смес се изсипва във формата, заглажда се отгоре и се пече в предварително загрята до 170 градуса фурна. В самото начало на печенето фурната се отваря един пръст и стои така около 15 минути, докато блатът се надигне.

3. След това се пече още един час при затворена фурна. Блатът се изважда от формата и се оставя да изстине, разрязва се хоризонтално на две части. По желание горната част може да се изравни чрез допълнително изрязване на неравностите.

4. Слагаме конфитюра с 3 с.л. ром да кипне. Пасираме с миксера и го оставяме да изстине. Мажем основата с 1/ 2 от конфитюра. Покриваме с втория блат и намазваме с останалия конфитюр отгоре и отстрани.

5. За глазурата - слагаме водата, маслото и захарта на силен огън и варим около 5 минути докато захарта се разтопи и се сгъсти сиропа. Сваляме от огъня и добавяме на порции начупения на малки парченца шоколад и бъркаме докато се разтопи напълно. Оставяме глазурата да се поохлади и когато започне да се сгъстява мажем с нея равномерно тортата от всички страни.

6. Тортата се поднася с топка несладка разбита сметана.

Мисля, че е време да сложим кулинарната точка на шоколадовото ни пътешествие до уличка "Кертнерщрасе" № 4 във Виена, но пък ни остават мечтите, че някой ден може би наистина ще седим на някоя от масичките в "Сахер", а пред нас ще са малката порцеланова чашка кафе и сребърната виличка с марка Sacher...

Една уникална рецепта от мен - Кростата с круши и синьо сирене

Кростата представлява италиански пай, който традиционно се приготвя с пълнеж от сладко, конфитюр, плодове с крем или рикота, като краищата на тестото се прегъват върху пълнежа, което придава по „грубоват” вид на сладкиша - наричан още "селски пай".

Комбинацията от круши, синьо сирене и бадеми, запечени с мед е доста нетрадиционна, дори малко смела, но бих казала, че вкусът е уникален. Понякога правя сладкиша в малки формички за мъфини или в чашки за киш, но стандартно се приготвя в накъдрена тава за пай.

И така какво ни трябва за кростата с круши и синьо сирене:

За тестото:

2 ч.ч. брашно

3 с.л. захар

¼ ч.л. сол

Кората на 1 лимон – настъргана (незадължително, може и портокалова)

200 г студено краве масло

1 жълтък'

2-3 с.л студена вода

За пълнежа:

4-5 небелени зрели, но твърди круши (най - добре Конферансие като сорт)

2 с.л. масло

2 + 2 с.л. мед

1 с.л. прясно изцеден сок от лимон

150 гр. синьо сирене

½ ч.ч. филирани бадеми

1 белтък

2 с.л. кафява захар

Как да я приготвим: Предимно малко повече търпение :):):)

1. Разполовяваме и почистваме крушите, режем на тънки резени, поръсваме ги с лимоновия сок, за да не потъмнеят.

2. Смесваме брашното, кристалната захар, солта, настърганата лимонова кора и нарязаното на кубчета студено масло и размесваме с миксер, докато сместа стане „на трохи”. Добавяме жълтъка и вода и замесваме грубо тесто.

3. Върху набрашнена хартия за печене разточваме неправилна кора с диаметър около 35-36 см, покриваме с фолио за свежо съхранение и оставяме в хладилника или на хладно да отлежи.

4. През това време задушаваме нарязаните круши, заедно с маслото и 2 с.л. мед докато поомекнат и добият леко златист цвят, като разбъркваме внимателно. Отстраняваме от котлона и оставяме да изстинат.

5. Изваждаме тестото от хладилника и оставяме да се отпусне за около 10 минути, за да е податливо на обработка. Надупчваме с вилица кората, като оставяме 5-6 см бордюр,с който да завием плънката. Аранжираме охладените круши спираловидно, като отново оставяме бордюра непокрит.

6. Напръскваме с останалия мед, посипваме с настъргано синьо сирене и поръсваме обилно с филирани бадеми.

7. Намазваме с разбития с малко вода белтък бордюра от вътрешната страна и го прегъваме върху плънката, така че да се образува кора с неравномерен ръб. Намазваме и външната страна на кората и я поръсваме с кафявата захар.

8. Печем в предварително загрята до 220 градуса C фурна (или около 200 C на вентилация, тъй като тя вдига температурата с около 20 градуса) за около за около 40-45 минути. Ако бадемите започнат да се препичат, покриваме с фолио или хартия за печене, за да не прегорят. Изваждаме Кростата от фурната и я оставяме да се поохлади, преди да я преместим в съд за сервиране, за да не се разпадне.

9. Сервираме топла или на стайна температура.

Любима притча

Стараейки се да спася хората около себе си от лошите настроения, дори и от депресиите, самата аз често ставам жертва на подобни състояния поради една или друга причина. Не обичам да споделям, не обичам да ме успокояват, съжаляват...нито искам някой да знае какво става в главата и душата ми... Искам всичко да си е в мен - аз правя грешките, аз трябва да се справям с последиците от тях...

В такива моменти обикновено малките бягства ме спасяват... Напоследък все по - често се връщам още по - умислена... Мислите ми потъват в безкрая на хоризонта, но...само за миг... След това отново се връщат нахално в душата ми и не ми оставят въздух... Задушават ме... Скоро прочетох една притча... Тя също ми помага, но само понякога... Не и днес... Искам да споделя тази притча, защото може би тя би помогнала на някой друг. Ето я и нея - притчата, която ни учи, че никога не сме сами.
Един човек сънувал сън. Сънувал, че върви по морския бряг заедно с Бог. По небето се разигравали различни сцени от живота му и за всяка сцена по пясъка на брега се виждали две редици стъпки – неговите и на Бога. Човекът гледал как през всички моменти от живота му, Бог е вървял неизменно до него. Но когато и последната сцена проблеснала на небето, той забелязъл, че на някои места се вижда само една редица стъпки. Озадачен, мъжът осъзнал, че това са най - тежките моменти, когато му е било наистина трудно, когато е бил отчаян и дълбоко е страдал.
- Господи – възкликнал човекът – Защо си ме изоставял точно в най-трудните моменти, когато съм имал най-голяма нужда от теб?
Бог отговорил:
- Чедо, никога не съм те изоставял. Там, където виждаш само едни следи, са моментите на изпитанията и страданията ти. Тези следи са моите – това са моментите, в които те носех на ръце.

Никога не си сам! Винаги трябва да вярваме, че има поне един човек, който е до нас...дори и с мислите си ни подкрепя, макар и ужасно далеч... Но обичта може да преодолее всяко разстояние и да пребори всяка болка... Само трябва да вярваш, че никога не си сам...

... защото аз искам да бъде такъв...

Събудих се... Щастлива, естествено! Устните ми инстиктивно се разливат в усмивка всяка сутрин... Но слънцето отново го няма... "Сигурно, защото е много рано" - си казах. Не искам никога вече да се събуждам без светлината на деня!

И ето ме - косата на опашка, спортното екипче, "матаронки", слушалките в ушите... Забързано крача към морето... Вятърът настоятелно се стараеше да ме откаже от малкото ми приключение... Може би искаше да изгони и мислите от главата ми... Безуспешно, разбира се! Всичко е в мен, никой и нищо не може да спре процеса и вечния разговор между мен и мислите ми.

Подтичвам си... Животът е хубав, но само като го живееш...така! Когато правиш, онова, което искаш... Начинът, по който се чувствам в такива моменти не може да се пресъздаде с думи - той е уникален и прекалено личен... Усещането за свобода, за безгрижно дихание ме пренася в света на мечтите, където е и моят малък и уютен рай...
Неусетно бях вече стигнала до целта. Трябваше да изпълня планираната си минута почивка, но... погледнах морето... толкова сиво, самотно и дори тъжно. Приближих се... Опрях се на студения пясък и той ме погълна в хладната си прегръдка... Отдадох му се и забравих... Минутата преля в минути, празнотата ми се изпълни... Студеният пясък ме прегърна като приятел и усетих как самотата изчезна... От морето, от студения пясък, от плажа,от града, но и от мен самата... Хармонията се разпиля над всяка песъчинка, тишината бе споделена. Мислите също се разпиляха... Спокойствие...
Отново подтичвах, но този път със силата на пълното си сърце...Осъзнато щастлива! Животът наистина е прекрасен, защото аз искам да бъде такъв!

Обичта, без която не можем...

В живота на почти всеки е имало момент, в който е трябвало да избере друг пред себе си... "Трябвало" - мразя тази дума... Оправдано ли е да изберем щастието на някой друг пред нашето собствено? Обичта ли ни кара да загърбим себе си?
Всеки ден се събуждаш в малкия си рай и си мислиш, че си щастлив, защото си отворил очи, защото можеш да чуеш гласа в телефона "Как си?", защото усещаш нечия любов, защото знаеш, че съществуването ти върти нечия вселена... Всеки ден даваш и получаваш, не търсиш сметка - къде повече, къде по - малко... А това прави ли те истински щастлив? Виждаш ли искрата в собствените си очи? Получаваш ли това, от което се нуждаеш, за да полетиш? Изобщо искаш ли да летиш или от толкова вървене крилата ти са закърнели, без дори да си усетил? Използваш ли моментите, в които оставаш насаме със себе си да помечтаеш? Имаш ли сили да мечтаеш, или мечтите са останали в детството - забутани в някое ъгълче на душата ти?
И с риск да стана досадна отново да попитам - щастлив ли си? Човек се замисля само тогава, когато види искрата на щастието, когато усети себе си в безтегловност, дори за миг... Тогава идилията всякаш спира, монотонието на ежедневието те смазва и забиваш в собствените си мисли... Утопията, в която си живял с години рухва... Виждаш, че животът си е минал покрай теб и дори самият ти не разпознаваш вече себе си... Обезличил си се! Няма излишни усмивки, няма топлина, няма го и любопитството ти към живота и към света...няма те и теб...
Имаш ли избор? Можеш ли да промениш неща? А искаш ли? Отговорите: Избор винаги имаш би казал оптимистът - винаги мога да променя нещата все пак това е моя живот. Искаш ли обаче е много сложен въпрос... Когато премисляш нещата и противопоставиш добре познатото старо и прекрасното, но несигурно ново... идва агонията на нереалния избор -искам, но се страхувам от и за мен, от и за теб, от и за него... Лично аз бих се страхувала за добре познатото старо - как би се почувствало, ако разбия неговия красив замък, пълен с много любов към мен... Но желанието за новото и несигурното бавно ме убива - да мен ме убива... Вече не ме е страх, че новото би ме наранило, ще го преживея... Страх ме е аз да не нараня някого, чувството за вина ме разяжда дори, когато просто си мисля... Не спирам да мисля...
Интересно ми е колко често срещаме някой, който кара "сърцето ни да се усмихва", колко често един поглед може да те накара да мечтаеш, едно докосване може да те накара да трепериш... Има ли някой, чието присъствие може да те направи най - силен и най - слаб едновременно, има ли човек, с който да споделиш тишината... Може би този човек се среща веднъж в живота и това е голямата любов... Дали тази любов е споделена е друг въпрос. Важното е да си я срещнал, да си се докоснал до нея, да си вкусил от щастието и опиянението и, да си се почувствал човек, дори за миг... Тя дава сили да продължиш нататък в собственото си безвремие... Шекспир казва, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват". Аз бих се съгласила с него!

Хората никога не говорят за нея - за изгубената голяма любов - тя е еднакво болезнена за всички, същевременно толкова красива... Хубавото е, че си е само наша, живее вътре в сърцата ни и никой не може да ни я вземе... Нека не сме страхливци - НЕКА СИ ПОЗВОЛИМ ДА ОБИЧАМЕ! Това е обичта, без която не можем...