Има моменти, в които искаш да крещиш от радост, има и такива, в които нямаш сила да плачеш дори... Но и те не са страшни... Най - тежко е, когато просто не изпитваш нищо, онези моменти на празнота, която изпълва вакуума в душата ти... Ако изобщо празнотата може да запълни нещо.
Интересното е, че човек гради дълго време собствения си покой, търси себе си, открива своя малък рай пред света и само един далечен спомен го връща отново на старта...И тогава осъзнава колко всъщност е самотен, дори и когато не е сам..."Самотата е последица от интелигентността", "Самотата е най - скъпо платената свобода"... Просто самота, която убива, бавно и мъчително...Тази разрушителна сила, която те прави уязвим, точно когато си помислиш, че си намерил вътрешен мир и хармония със себе си.
Щастието може да спре брояча на живота, да залепи стрелките, но самотата е само желанието това да се случи - да заспиш и да се спасиш от нея. Всъщност живота не чака никой от нас, просто си е облякъл палтото и обул обувките и върви по кривите улички на съдбата...
Идеята е, че трябва да се изправиш пред себе си и да се бориш с най - големия си враг - вътрешното си аз ...Да пребориш мисълта за съня и бягството, просто да не се страхуваш от желанията си, а да ги материализираш, каквото и да се случи след това...Важно е да знаеш, че си паднал защото сам си скочил в опита си да полетиш, а не някой друг да те е блъснал...Аз често казвам, че човек трябва да държи живота си в собствените си ръце, да не позволява някой друг да го движи, тъй като "моето напред, може да е твоето назад", а всъщност често живея за някой или нещо, изпълнявам чуждите желания, сбъдвам чужди мечти, радвам се на чуждо щастие, изплаквам чужди сълзи...Фалшив живот!
Искам да съм дете, отчаяно винаги гледам назад, защото има нещо, което ме спира да продължа, може би защото твърде дълго вярвах, че "утре започва от днес"... Всъщност животът е тук и сега, всеки ден е начало, стига само да поискаш...
Мислите в главата ми се прожектират денонощно, не мога да спя, не искам да спя, не искам да пропусна нищо...
Наближава Коледа и имам право на Коледно желание...Мисля, че тази година ще пропусна материалните искания и няма да пиша до онзи сладък дебеланко в Лапландия, а ще адресирам молбата си към единствения човек, който може да я изпълни - АЗ! Просто си пожелавам да бъда добра към другите, но и към себе си, да обичам другите, но и себе си, да не изпитвам вина пред другите, но и пред себе си, да давам, без да очаквам да получавам...просто да съм спокойна и в хармония със себе си и околния свят, но този път завинаги...
В заключение бих си казала "Не ме е страх!", но всъщност това е лъжа, страх ме е и то много, защото само глупакът не се страхува...
