"Щедрото дърво"

"Ако не можеш да се намериш на страницата в първите години на живота си,

                                         ще продължиш да се търсиш на какви ли не неподходящи места."

   "Липсват ти първите седем години!" - обикновено хората имат предвид, че нещо с възпитанието ти не е наред. Но всъщност голяма част от проблемите на човека се коренят в детството му, а останалата част - в неуспешните опити да го преодолеят. Детството е моментът, е който детето трябва да получи обич и разбиране или по - точно да не допускаме то да се чувства лишено от тях, всякаш не ги заслужава. Макар и в забързания ни съвременен живот, трябва да намираме време за игри и забавления с децата си, да се интересуваме от проблемите им и да ги напътстваме. Защото по един или друг начин времето минава и  те все някога порастват, но ние сме отговорни за това, което сме създали. 

   "… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!” Дж. Стайнбек, "На изток от Рая"... 

   Но всъщност каквото и да правиш - добро или лошо, вината никога не изчезва, защото никога не си достатъчно добър... за себе си... Няма и да се почувстваш обичан, защото сам себе си не обичаш, дори не допускаш, че заслужаваш да си обичан... Не създавайте нещастници, обичайте децата си, покажете им, че са важни и никога, никога не ги карайте всеки ден да доказват, че са добри и могат, не превръщайте животът им в безкрайни състезания... Садистично е да принуждаваш дете да се бори за обичта и вниманието ти!

   Поставих това заглавие на публикацията, тъй като днес прочетох за "ен-ти" път едно детско разказче "Щедрото дърво" на Шел Силверстайн, което винаги ме просълзява и ме кара да се замислям - всеки път под различен ъгъл... Прочетете го и вие, защото детската книга ни помага да проумеем сами себе си и ни показва, че на един въпрос, съществуват няколко верни отговора...

ЩЕДРОТО ДЪРВО                                                   Имало някога едно дърво… и то обичало едно малко момче. Всеки ден момчето идвало при дървото, събирало листата му, правило от него корона и играело в горската обител. То се качвало на дървото, разклащало клоните му и ядяло ябълки. А когато се уморявало, заспивало под сянката на дървото. Момчето обичало дървото много силно. И дървото било щастливо. Но дошло време, момчето порастнало и дървото често оставало само. От време на време момчето идвало при дървото и дървото казвало както преди: "Хайде, момченце, качи се по ствола ми, полюлей се на клоните ми, похапни ябълки, поиграй под сянката ми и ще бъдеш щастливо.” Момчето слизало от дървото, събирало ябълките и ги взимало със себе си. И дървото било щастливо. Но момчето повече не дошло … и на дървото му станало тъжно. И ето веднъж момчето се върнало. Дървото се заклатило от радост и казало: “Хайде момченце, качи се по моя ствол, разклати клоните ми и бъди щастлив”. - Малко съм зает, за да се катеря по теб – казало момчето – Трябва ми дом, за да се сгрея – затова ми е нужен дом. Ти можеш ли да ми дадеш дом? - Аз нямам дом – казало дървото – Гората е моя дом, но ти можеш да отрежеш моите клони и да си построиш къща. Тогава ще бъдеш щастлив. И момчето отрязало клоните и ги отнесло, за да си построи къща.  И дървото било щастливо.  Но момчето не се връщало задълго. А когато се връщало, дървото било толкова щастливо, че почти не можело да говори.  - Ела, момченце! – прошепнало то – ела и си поиграй. - Аз съм малко стар и тъжен, за да играя – казало момчето – Имам нужда от лодка, за да отплувам оттук. Можеш ли да ми дадеш лодка? - Отсечи моят ствол и направи лодка, за да отплуваш и ще бъдеш щастлив… И дървото било щастливо… но не съвсем. След дълго време момчето пак се върнало. - Прости, момченце – казало дървото – но повече нищо не мога да ти дам. Нямам повече ябълки. - Моите зъби не стават за ябълки. – казало момчето. - Нямам вече клони - казало дървото – ти не можеш да се качваш по тях.  - Аз съм остарял, за да се качвам на клоните ти. – казало момчето. -  Нямам вече ствол, - казало дървото – и ти можеш да се плъзгаш по него. Малко съм изморен, за да се плъзгам. – казало момчето. - Прости ми, - въздъхнало дървото – исках да ти дам нещо, но от мен нищо не е останало. Аз съм просто стар пън. -  Сега не ми е нужно много – казало момчето – трябва ми само едно тихо място, за да седна и отдъхна. Много съм изморен. - Добре – казало дървото, протягайки се над земята, колкото му било възможно. – Добре, старият пън става за това, за да седнеш на него и да отдъхнеш. Ела, момченце, седни. Седни и отдъхни. Момчето така и направило. И дървото било щастливо. Шел Силверстайн

       Потребността да даваш... Когато знаеш, че всички искат само да вземат... И въпреки това "дървото било щастливо"...

   Ако някога осъзнаете, че сте в някаква си напреднала възраст и нямате нищо, въпреки, че винаги сте създавали, печелили, помагали и раздавали... Но всъщност не сте ценили нито труда си, нито натрупаните блага от него, не сте оставили нищо за себе си и всъщност не притежавате нищо свое и не разполагате с нищо наистина... Спомнете си, че имате себе си с цялата си пъстра душевност, усмихнете се, защото потребността ни от вещи и безкрайните ни нужди са само една хиперболизирана реалност на съвременния ГМО - свят!  

...И нека никога фалшиви думи да не обиждат любовта

                                              Има хора, които носят дъгата в душата си, има и

 такива, които я разсейват безвъзвратно, когато се докоснат до нея...

   Не ми припомняй! Недей... Среднощната буря уби спомена за дъгата и тя никога повече няма да опъне пъстрата си пътека към душата ми... Но отново е ден и се налага да го изживеем... Хубав, лош, безразличен... Човекът е роден в бури, животът му минава осеян с тях и смъртта му е буря, макар и за малцина, успели да се докоснат до малката му вселена. Колко е жалко да си човек... ГМО светът не е за нас...

   Понякога си мечтая да съм пътник, който минава отвсякъде и не остава никъде... Не пуска корени, не влага чувства, не инвестира нищо лично... Защо безразличието ми е толкова чуждо???

   Светът на мечтите се превърна в реалност - кратка, щастлива, болезнена, сива... Мигът на удоволствието изтри блясъка на мечтата, любовта почерня изцяло, създателят се превърна в разрушител, мълчанието проговори с най - силния си крясък... Всички чакаха безразличието да влеза в стаята... и все още го чакат... Понякога лъжите трупани с години, за миг оживяват в силуета на истината, кръвта на вярващия циркулира ускорително по всички точки на шибаното му тяло и той се предава... Колко е жалко да усещаш вкуса на края, преди да те е разлюляло удоволствието и все пак да се сгърчиш усмихнато в кулминационната му точка... Защо мечтите никога не си тангират с реалностите? Защо мечтателят си остава такъв завинаги и все чака някой да размазва торти в лицето му, за да му припомни, че е просто поредената цигара, изпушена, размазана в пепелника и забравена?

    Защо и тя трябваше да почернее? Защо ми откраднаха мечтата? Защо надеждата на оптимизма се изпарява, точно когато си сам и имаш най - голяма нужда от нея? Защо когато някой те смаже все се намира друг да те довърши? Може би защото да си човек е даденост, но определено не е призвание! 

   Наистина е тъжно да осъзнаеш, че сбъдването на едно съкровено желание, може да се превърне във филм на ужасите... Но по - тъжно е, когато разбереш, че си по - лош и от самия сценарист...

   Умряла до доказване на противното... Айде бягай да се снимаш!

   

   

Мечтите се раждат някъде в реалността

"And someday I know it'll all turn out..."

   Точка... точка... запетая... Тъкмо си помислих, че съм стара и изморена за такива неща, и се появи той... Почти реален, толкова прекрасен... Все още усещам дъхът му как лети над шията ми и кара залепеното ми сърце да трепери... В миг си помислих, че танцуваме в красива бална зала, с музиканти в смокинги, единствени... Мисля, че свиреха Sting - "When we dance", и пак, и пак... Това е музиката за мен и теб... Ние сме красиви заедно... Споделените усмивки и тишината ни ни правят неповторими, родени да се срещнат... Ти често се правиш на шут, когато съм тъжна, понякога си смешен и забавен, понякога си по - тъжен и от мен, но винаги намираш начин да измъкнеш усмивката ми, независимо колко старателно съм я скрила. Когато си загрижен си толкова различен... А всъщност колко ли е трудно да си загрижен, за някого, на когото не му пука за самия него... Спираш сълзите, преди да са напълнили очите ми и караш дори нещастието ми да се усмихне. Колко е прекрасно да си важен в свят пълен с маловажности! А ние все още танцуваме... Нашия неповторим, вечен и единствен танц... 

   Без допир сме едно, мислите и душите ни се докосват някъде из въздуха, реят се свободни, но винаги се намират и преливат едни в други... Докато реалността не ги смути... В свят на мечти теб винаги ще те има, ти ще си до мен и аз до теб, душите ни са вплетени една в друга и любовта ги е вързала с вълшебната си панделка... 

  Понякога ми се иска да те видя и пак да потанцуваме... Ровя в душата си, отварям хиляди ключалки, троша собствените си катинари, минавам отвъд себе си, намирам те, обичам те, разплаквам душата си на сбогуване, после лепя отломките, маскирам и декорирам пукнатините... и така докато наистина те срещна някой ден!
  И за да няма тъжен край приказката: "Мечтател срещнал мечтател и залепил шарената си душица с вълшебното лепило..."

   

LOVE ROOM: "Влез и затвори вратата!"

Голямата любов е като детската усмивка - абсолютно безценна!

  "Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." - Майкъл Конъли, "Законът на Бош". И аз го вярвам, господин Конъли! 

   В живота си човек среща толкова много хора, колкото песъчинки има в морския пясък, от тях отсява толкова мидички, колкото му харесват, от тях си прави герданче от приятелчета за късмет, а в средата поставя по една перличка, за да го направи щастлив завинаги...
   Но хората сме разсеяни, не се грижим за своите "перлички", намираме ги и после ги губим. Не осъзнаваме богатството си, въпреки вградената си алчност... (я виж ако беше нЕкое нещастно левче, сигурно щяхме да сме по - старателни). 
   И така, ако все пак не изгубим щастието си, често то само си отива, а понякога самите ние се отказваме от него - дали поради разни странни избори и жертви в името на нещо си, дали защото ни е трудно да повярваме, че го заслужаваме... Странно нещо сме ние хората, все търсим, а като намерим, започваме да се озъртаме във всички посоки, чудейки се - "да скоча или не?". 
   Така или иначе миналото е завинаги изгубено и спомените, ако не заличени, трябва да бъдат заровени, някъде из лабиринтите на душата, до следващата неуговорена среща с тях. Макар и прекрасни те носят прекалено много болка, преживявана отново, и отново... Винаги върху усмивката се разливат скришни самотни сълзи, които никой никога няма право да вижда, камо ли да изтрива. Няма смисъл да бягаме от спомените, те винаги ни настигат... Няма нужда да се съпротивляваме, битката е неравна и обречена. Може да действаме с разума си, но чувстваме със сърцата си... А горката душица е екзалтирана някъде там в ъгъла, без право на мнение. Всъщност само тя единствена знае, кога и как сме намерили любовта, както и как сме я изгубили. Ако сме били простреляни от куршума на г-н Конъли, ние винаги вътре в себе си го знаем, душата сива от мъка си гасне всеки ден, гаснем и ние с нея.  Няма как да се чудиш дали си подминал голямата си любов, ако си - определено го знаеш, всъщност не - чувстваш го!
   Чувала съм да казват, че ако някой те обича, той ще намери начин да е до теб въпреки всичко и как не трябва да се съжалява за хора, които не са застанали до нас, когато е било любов... Не вярвам в това! Има хиляди причини да си тръгнеш, както и да те напуснат. Както и има много начини да обичаш някого, като нито един от тях не включва да му обърнеш гръб, да обидиш любовта с гордост и да прегърнеш безразличието...
    За тези, които са я намерили, получили, изгубили, изхвърлили, тези, които я чакат и тези, на които им се иска да забравят за нея, нещо любимо:

"...Стъпка лекомислено гореща,
Не съдбовен знак необясним –
Свърза ни една случайна среща
И с усмивка ще се разделим.

И поемай пътя си, обаче
В свойте безразсъдства и беди
Неласканите недей закача,
Неизпепелените щади.

И когато за любов голяма

с друг си шепнеш в уличния мрак,

тръгнал на разходка, може двама

ненадейно да се срещнем пак.

Ти към друг ще се притискаш вече

и с поклон нехайно отривист

тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“

ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

И едва ли скръб ще ме погуби,

няма да изпитам жал дори —

любилият повече не люби

и угасналият не гори."

 Сергей Есенин, "Ти не ме обикна, не пожали..."

Домашни "КЪСМЕТЛИЙСКИ ДЕТЕЛИНИ"

   Уопсс!!! Надявам се, не сте си помислили, че Ирония е забегнала някъде и е зарязала GRAND PROJECT "Създай ме". Тези дни усилено работих по новото си проектче и бих искала да споделя с вас радостта си от създаването му.

   Всъщност нищо ново - всичко започна в социалната мрежа, когато една моя любима приятелка (Мимси :*) ми сподели, че след няколко дни ще се събират със съучениците си по случай десет години от завършване на училище. Тя е прекрасен човек, при това е доста идейна. Имаше желание да зарадва приятелите си с някоя дреболийка, ей така за спомен от тази им срещичка. Прекрасен жест, нали! Та тя ми сподели идеята си - малки четирилистни детелинки. В последствие решихме вместо надпис с годишнината, випуска и училището по самата детелина, да направим свитъче (в което да е записано всичко, което тя иска). И така за мен остана реализацията на проектчето. 

Избрах да изпълня самите детелинки от оцветено в бледозелено солено тесто (с него често си изработвам всякакви фигури, мъниста, дори и забавни свещници). Ако някой реши да пробва - рецептата е следната - 2 части брашно, 1 част сол, 1 част вода и супена лъжица олио, която аз често забравям да сложа. Формичките изрязах с форма сърчице за сладки и ги слепих по четири (ако решите да слепвате неща от това тесто - правете го с вода, няма нужда от лепила). Пробих им по една дупчица на едно от листенцата със сламка. Последва едно гоолямо сушене (около 12 часа - до пълно изсъхване) във фурната на 50 градуса (не превишавайте тази температура, може да напукате фигурките, особено ако са по - големи!). И така вече изсушените детелинки оцветих с темперна боя, а детайлите им с акрилна - за лек релеф. Глазирах с два слоя акрилен лак (темпера освен, че цапа при допир, е твърде груб и матиран). Мислим си да залепим по една малка калинка на всяка детелинка и през дупчицата да промушим канапен конец, на който да закачим леко състарения свитък, но това може би утре (като естествено ще добавя снимка в напълно завършения вид на късметлийските ми детелинки). Всъщност идеята е да купим калинките, но аз ей така за проба направих няколко от останалото тесто и резултатът никак не е лош. Мисля, че бих си изработила няколко шепи за великденската си украса. 

   Тъкмо си се радвах подобаващо шумно на моите детелинки и ... се чудех какво точно не ме кефи в тях (вечно неудовлетворената от себе си Ирония)... Всъщност някак си ми простееха, разхвърляни по масата. Изрових една стара кошничка от някогашна икебана и реших да я "облека" с парче празничен плат и в нея да си наредя съкровищата... Определено точно там им е мястото... и точко като в приказките: те засияха щастливо в новия си червен дом...

  И ето моето голямо и вълшебно, късметлийско съкровище - току - що излязло от работилничката на джуджето...