"Ако не можеш да се намериш на страницата в първите години на живота си,
ще продължиш да се търсиш на какви ли не неподходящи места."
"Липсват ти първите седем години!" - обикновено хората имат предвид, че нещо с възпитанието ти не е наред. Но всъщност голяма част от проблемите на човека се коренят в детството му, а останалата част - в неуспешните опити да го преодолеят. Детството е моментът, е който детето трябва да получи обич и разбиране или по - точно да не допускаме то да се чувства лишено от тях, всякаш не ги заслужава. Макар и в забързания ни съвременен живот, трябва да намираме време за игри и забавления с децата си, да се интересуваме от проблемите им и да ги напътстваме. Защото по един или друг начин времето минава и те все някога порастват, но ние сме отговорни за това, което сме създали.
"… За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината – такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина!” Дж. Стайнбек, "На изток от Рая"...
Но всъщност каквото и да правиш - добро или лошо, вината никога не изчезва, защото никога не си достатъчно добър... за себе си... Няма и да се почувстваш обичан, защото сам себе си не обичаш, дори не допускаш, че заслужаваш да си обичан... Не създавайте нещастници, обичайте децата си, покажете им, че са важни и никога, никога не ги карайте всеки ден да доказват, че са добри и могат, не превръщайте животът им в безкрайни състезания... Садистично е да принуждаваш дете да се бори за обичта и вниманието ти!
Поставих това заглавие на публикацията, тъй като днес прочетох за "ен-ти" път едно детско разказче "Щедрото дърво" на Шел Силверстайн, което винаги ме просълзява и ме кара да се замислям - всеки път под различен ъгъл... Прочетете го и вие, защото детската книга ни помага да проумеем сами себе си и ни показва, че на един въпрос, съществуват няколко верни отговора...
Имало някога едно дърво… и то обичало едно малко момче. Всеки ден момчето идвало при дървото, събирало листата му, правило от него корона и играело в горската обител. То се качвало на дървото, разклащало клоните му и ядяло ябълки. А когато се уморявало, заспивало под сянката на дървото. Момчето обичало дървото много силно.
Но дошло време, момчето порастнало и дървото често оставало само. От време на време момчето идвало при дървото и дървото казвало както преди: "Хайде, момченце, качи се по ствола ми, полюлей се на клоните ми, похапни ябълки, поиграй под сянката ми и ще бъдеш щастливо.” Момчето слизало от дървото, събирало ябълките и ги взимало със себе си.
Но момчето повече не дошло … и на дървото му станало тъжно. И ето веднъж момчето се върнало. Дървото се заклатило от радост и казало: “Хайде момченце, качи се по моя ствол, разклати клоните ми и бъди щастлив”.
- Малко съм зает, за да се катеря по теб – казало момчето – Трябва ми дом, за да се сгрея – затова ми е нужен дом. Ти можеш ли да ми дадеш дом?
- Аз нямам дом – казало дървото – Гората е моя дом, но ти можеш да отрежеш моите клони и да си построиш къща. Тогава ще бъдеш щастлив.
И момчето отрязало клоните и ги отнесло, за да си построи къща.
Но момчето не се връщало задълго. А когато се връщало, дървото било толкова щастливо, че почти не можело да говори.
- Ела, момченце! – прошепнало то – ела и си поиграй.
- Аз съм малко стар и тъжен, за да играя – казало момчето – Имам нужда от лодка, за да отплувам оттук. Можеш ли да ми дадеш лодка?
- Отсечи моят ствол и направи лодка, за да отплуваш и ще бъдеш щастлив…
И дървото било щастливо… но не съвсем.
След дълго време момчето пак се върнало.
- Прости, момченце – казало дървото – но повече нищо не мога да ти дам. Нямам повече ябълки.
- Моите зъби не стават за ябълки. – казало момчето.
- Нямам вече клони - казало дървото – ти не можеш да се качваш по тях.
- Аз съм остарял, за да се качвам на клоните ти. – казало момчето.
- Нямам вече ствол, - казало дървото – и ти можеш да се плъзгаш по него.
Малко съм изморен, за да се плъзгам. – казало момчето.
- Прости ми, - въздъхнало дървото – исках да ти дам нещо, но от мен нищо не е останало. Аз съм просто стар пън.
- Сега не ми е нужно много – казало момчето – трябва ми само едно тихо място, за да седна и отдъхна. Много съм изморен.
- Добре – казало дървото, протягайки се над земята, колкото му било възможно. – Добре, старият пън става за това, за да седнеш на него и да отдъхнеш. Ела, момченце, седни. Седни и отдъхни.
Момчето така и направило.
|
|
Потребността да даваш... Когато знаеш, че всички искат само да вземат... И въпреки това "дървото било щастливо"...
Ако някога осъзнаете, че сте в някаква си напреднала възраст и нямате нищо, въпреки, че винаги сте създавали, печелили, помагали и раздавали... Но всъщност не сте ценили нито труда си, нито натрупаните блага от него, не сте оставили нищо за себе си и всъщност не притежавате нищо свое и не разполагате с нищо наистина... Спомнете си, че имате себе си с цялата си пъстра душевност, усмихнете се, защото потребността ни от вещи и безкрайните ни нужди са само една хиперболизирана реалност на съвременния ГМО - свят!
Приятели вече е 14:00 часа и сглобих пощенската кутия. Преди няколко дни си пресовах влакната, оставих ги добре да изсъхнат и станаха два идеално твърди влакнести листа! От тях си разкроих кутията по фантазия и вече е време да се похваля (е още не сме се декорирали, нооо да покажа напредък :)):
